Американската мечта на едно амбициозно семейство от Добрич

1. Представете се с няколко изречения за нашите читатели.

Благодаря за поканата! Казвам се Донка Гроздева, на 34 години, омъжена, живея със семейството си в Чикаго от 7г. Работя като брокер на въздушни пратки в една от най-големите компании в света от този бранш. Те имат офис и в България, но на мен не ми се налагало да комуникирам с колегите. Съпругът ми Светослав Гроздев е с икономическо образование, тук  бе  ТВ и интернет техник. В момента той е лицензиран компютърен специалист. Синът ни се казва Данислав Гроздев и е в 4-ти клас, фен е на много Х-box ,Wii и компютърни игри, играе тенис и футбол.

   
2. Как взехте решението да заживеете в чужбина, какво ви мотивира да направите тази крачка?
Америка е различна за всеки, може да е стъпало за едни, спирачка и ”кошмар” за други. Ние дойдохме със скромни средства и се справихме. Аз бях на 15 годинни, когато исках да дойда в САЩ и осъзнавах, че мисленето на хората в България не съвпада с моето, както и че имам нужда да бъда в САЩ, дори бях сигурна, че до 18-ата си година ще съм там. Бях в 4 клас, когато слушах Майкъл Джаксън и си "паднах" по англ. език. В 5-ти клас се самозаписах на частни англ уроци при д-р Джон Егурудзе, който бе от Нигерия и съумя да ми даде нужното за 6 месеца (3 курса по 2 месеца), ако не ме лъже паметта, нужното, което много ми помогна тук и ми бе основа. Не знам как  БГ учители по англ. преподават на учениците, но за 6 месеца знаех повече от много други съученици. Немският си ми вървеше по програма с руския, но английският ми бе в душата. Годините си минаваха, завърших висшето си образование, почнах работа като офис мениджър в една прекрасна рекламна агенция с нахъсани млади хора за успех. Всичко се разрасна, работата спореше, единият от заместник–управителите (който вече не е с фирмата ) спомена , че въпреки усърдната ми работа  не заслужавам увеличение на заплатата, понеже не съм омъжена и нямам разходи, а това, че оставам след работа, за да си довърша нещата не бива да се заплаща екстра, причината е същата - аз не съм омъжена и съм нямала с какво друго да си запълвам времето. Въпреки че много си харесвах работата, предпочетох да напусна и да потърся нови възможности, исках да си завърша образованието, омъжих се, а планът за САЩ се отложи :)
Та да се върна на въпроса - това решение бе много лесно да се вземе и дойде точно на време. Моя приятелка ми каза за лотарията, кандидатствахме, забравихме, живеехме на квартира с малкия ни син и точно когато хазяина каза, че ще продава апартамента разбрахме, че сме били изтеглени в първия тур. Тогава напрежението какво ще правим с малко дете в чуждата страна бе голямо. Имахме бизнес - компютърен клуб, но се бе закотвил. Гледах как идваха родители при нас за да се свържат със свои близки и се вълнуваха при всяка среща и ние бяхме също развълнувани и съпричастни. Карахме почти по 24-часови смени в залата, беше много трудно.
Бизнесът креташе  и решението само се появи, а ние не се поколебахме. Намерихме къде да живеем временно докато си приготвим всички документи и решението бе взето. Разпродадохме почти всичко по бизнеса. Мотивацията ни бе ново начало за всички и по-добро бъдеще за сина ни. Мечтата за САЩ най-после се осъществи! Първо замина мъжът ми, който преди да тръгне ми подсигури новия купувач за последните останали мебели от залата. Новият купувач също ми каза колко е трудно финансовото му положение, но знаел, че мъжът ми вече не е тук и отказа да ми заплати остатъка от сумата. Заплаши ме, че ако се върна дори и с полиция никога няма да изляза жива и цяла от клуба. Уплашена, бях сигурна, че няма да си търся остатъка от парите, а ще мисля само за бъдещето и семейството ни. Междувременно бях преподавател в добричко СОУ, приключих учебната година и заминахме при съпруга ми. При нас се получи куриоз - когато от посолството ни бяха приготвили пакета с документите в неговия жълт плик бяха моите документи, а в моят плик - неговите.Първите ни страници бяха въведени правилно, но понеже не ни бе позволено да отваряме пликовете предварително, за грешката се разбра едва когато мъжът ми кацна и процедурата му отне повече от З ч на летището за да установят, че и аз като кацна ще съм с разменени документи, но докато аз кацнех имаше поне около З месеца.
Дотогава мъжът ми беше при нашия гарант, на който ще сме благодарни цял живот. Когато аз  пристигнах процедурата отне около 2 ч. за да се установи всичко отново и да ни запазят нов час в тяхната инстанция, естествено получихме хиляди извинения, но си беше КУРИОЗ :)) самите те казаха,че са нямали ДРУГ такъв случай като нашия :)

3. Какво най-силно ви впечатли през първия ви ден в града, в който заживяхте?
При всеки човек впечатленията са различни. Първо - огромното летище с влак без водач. Беше като от пощенска картичка. После научих повече за летището. Първия ден мъжът ми ни заведе на мол, който имаше вътрешен кът за децата, който се наблюдаваше от полицай постоянно. Катерушките за децата бяха лъскави, разноцветни, красиви и интересни и пружинираха. Всичко бе толкова чисто и приятно на допир. Оказа се, че нашия син не е от лесно адаптивните деца, това го разбрах в САЩ. Ние ходихме постоянно там, но докато той се осмели да пипне нещо на този кът се измина поне седмица, а дотогава само седяхме и наблюдавахме  другите. До мястото, където живеехме имаше друг външен открит  детски кът и там само гледахме. Тогава осъзнах, че дори и да искам да стане бързо, адаптацията ще отнеме повече време. Тогава той бе само на 3 години и половина. Никога нашия син не бе виждал тези места, не бе пипал подобен материал, не бе стъпвал върху стърготини, но всичко ни харесваше и знаех, че това ще отмине. Имахме си нова Родина, нов дом, а чувството, че сме на курорт се изпари след 2 месеца. Тогава добри българи ни помогнаха, създадохме приятелства, подсилиха стимула довел ни дотук. Поредната борба за доказване започна, а мотивацията бе тройна :)

4. Трудно или лесно се адаптирахте към новата среда? Наложи ли се да правите компромиси?
От трима ни, синът ни се адаптира най-трудно, откъсна се от близки и роднини, от среда. След като пристигнахме нашият син отказа да се храни, не познаваше тукашните опаковки на храните, отказваше да яде хляб. Стана на 4 г , стегна си дрехите в торбички, които не ми даде да пипам с дни, искаше да се прибира при близките. Няма да забравя как излезе от вратата с торбичките, повървя 5 метра пред мен, видя самолета
над нас и  вдигна малките си детски ръчички към небето, изричайки : „Самолетче, моля те слез долу и ме вземи, искам при моите баби и дядовци, при вуйчовците и чичо ми. Моля те-ее !” и заплака силно  и отчаяно, понеже самолетчето замина –тогава и  аз ревях зад него  и сърцето ми се разкъсваше. Успокоихме се. Предстоеше записване в детска градина. Това ще го разсее от спомени и ще намери нова среда и приятели. Тази грижа е  скъпа услуга тук, плаща се на дете, дори детето да не ходи или се разболее пак се плаща – грубо по около 800$ -900$ на месец. Градината се грижи за децата, които са най-важни, нормално е тази услуга да е добре заплатена!  Синът ни знаеше около 10 думи на англ., но винаги ходеше със желание там. В началото седя жаден и гладен, спря да говори, вече имаше нов ред, никое от децата не се пререждаше за пързалката, играчките бяха безброй, много по-разнообразни от тези в България. След 5-тия месец сам ми каза „Мамо, нещо стана! Вече всичко им разбирам и знам„. Настана хармония. За компромиси - разбира се, че се е налагало. Малко преди да го запишем в градината, вече бяхме почнали работа и работихме в различни смени, за да се редуваме в грижата за детето, което тогава бе на 4 и още не бе почнал градина. Беше много изморително с тежки смени, нощни, но бяхме подготвени още от БГ. Първата ми работа бе на летището, както на почти всички други българи. Това бе първата физическа работа в моя живот. Бях Personal Service Assistant и след това заех и втора длъжност Ticketreader, в някои дни работих и двете. За 2 дни бях научила цялото летище, което бе като град ! Заплащането не бе голямо, но на 3-ия месец всички знаеха, коя е Донка Гроздева - вече станах служителка на месеца, снимаха ме, дадоха ми парична награда, освен това лично мениджърите ме поздравиха и казаха, че съм първата българка, която слагат на таблото и получава това звание. А при тях  работеха усърдно и други българи, които за известно време спряха да комуникират с мен след случилото се. Така аз се "доказах", "завоювах' доверието, поработих около 2 години, получих здравословен проблем с краката заради работата и напуснах.
Дойдох си  през 2007 г. - единственото ми прибиране до БГ засега. После се прибрах в САЩ. Знаех, че нова сграда се строи до мястото, където живеем. Виждах, че се превръща в бизнес компания, исках да работя там, ходих, разпитвах, отговориха ми, че няма да вземат хора без опит и реших... отивам да си създам опит = стаж. Почнах работа като карго агент към Юнайтед Еърлайнс. Научих много, получавах нови правила всеки месец, имаше дни, в които говорих с над 220 човека по телефона, но същевременно правих и много други неща; отделно правих полети, оправях проблеми, търсих загубени товари или препращах нови, намерени към крайната им точка, сортирах Пощи, но винаги когато от една сграда се обаждаха и особено когато техните проблеми бяха едни от най-трудните и почти никой не желаеше да помага, аз се отзовавах. С времето всички  проблеми на тази компания се даваха само на мен. Стигна се до етапа, в който аз бях научила много и трябваше да се върна към предишния си план и да кандидатствам в сградата, която толкова много ме бе впечатлила преди. Вече исках да бъда от страната на моите клиенти и да си разширя познанията. Не беше лесно, молбата ми за работа или се загубваше или заради кризата никой не се обаждаше. Набрах смелост и след 4-ата ми молба към същата компания се обадих на мениджъра. Оказа се жена. Казах, че предполагам, че е много заета дама, но аз съм амбициозен и работещ служител, който желае да работи в тяхната компания. Казах колко много пъти съм кандидатствала, но никой не ми се обадил обратно, казах й да разпита техните служители (които ме познавах по телефона от работата ми в Юнайтед ) да ги разпита за мен, че ще потвърдят колко постоянен човек и какъв професионалист съм. Тя не обеща нищо, но след като ме попита кого точно да пита за мен, аз й изброих 10 имена. Тя каза, че това са все прекрасни професионалисти. След като е направила нужното проучване мениджърът ме покани на интервю, след него последва и друго, а после и поканата за работа в най-желаната компания от мен. Бях на 7-ото небе:) Най-накрая се запознах наживо с хората, които само бях чувала по телефона, а те щастливи ме прегръщаха и поущряваха. А вече съм техен служител повече от година и половина. Мои клиенти са Сименс. Все още съм много щастлива, защото поредната ми Американска мечта се сбъдна.

5. Какво не знаят българите за САЩ?
Тука е пълно с правила и закони, които се спазват. Това е великолепно.
В нашия щат не се пуши - това е прекрасно!
Тука се работи на високи обороти. Американците не са „тъпи”, това бе като легенда в БГ, напротив …..те РАБОТЯТ! Съумели  са да изградят прекрасна държава със закони за отрицателен период от време. Съумели са да създадат съвместно местожителство на хора от различни нации. Българите не знаят колко толерантни са американците. Тук като останеш след работа, за да си довършиш започнатото – това време се заплаща! Децата са обградени с внимание, добри условия и занимания. Детето тук, в САЩ, не може да бъде оставено само докато не навърши 12 години. Остави ли се само, може да бъде отнето, дори и да се наложи допълнителна парична глоба за родителите.    
Няма безпризорни кучета и котки, имаш ли домашен любимец, той си има паспорт, има си доктор, плаща се такса и на общината, той също си има права и не може да бъде третиран с неуважение. В нашия щат е пълно с катерички и патици, никой не ги закача и са радост за окото.
Българите за САЩ не знаят, че всяко емигриране, колкото и да дава, взима обратно.
Веднъж емигрирал, никога не си същият човек. Трябва да знаеш какво можеш да правиш и как да го постигнеш в чуждата страна, трябва да си подготвен. Колкото си по-готов, е по -лесно, но нямаш ли сигурен човек, на който да се опреш в началото, е лошо. Много емигрирали семейства се разпадат и не издържат. Имиграцията е изпитание, но и спасение.

6. Какво научиха местните от вас за България и Добрич?
Научиха какъв упорит народ сме, как сме отстоявали вярата си, какви хубави курорти и планини имаме. Много американци знаят къде е България, срещнах и такива, които са били на почивка на Черно море. Опитали са Бг специалитети – добричка баница със сирене, шопска салата и др. Но те също знаят колко недооценени са българите в собствената си страна и колко е трудно да живееш в собствената си държава. Много от тях признават, че подобно решение е много тежко и не биха си го помислили, не биха били способни да заминат. Няма да забравя как отидох при един доктор американец, който щом влезе в кабинета  при мен – каза, че е разбрал по фамилията, че съм от България и ми изразява цялата си преданост  и благодарност от името на неговата нация. Имаше предвид , че България е приютила евреите през Втората Световна Война. А в моето тяло тече кръвта на техните спасители. Тази благодарност дойде неочаквано от този благ човек в бяла престилка, който всъщност е бил с еврейско потекло. Беше много вълнуващо.

7. Контактувате ли с много българи, поддържат ли се нашите сънародници в чужбина?
Аз лично не контактувам с много Бг, но много са ми помагали. Аз също съм се отзовавала на други. Смятам, че се поддържаме, имаме си БГ център, БГ вестници и списания, просто на моменти си пречим.

8. Как отбелязвате типичните български празници (именни дни, Баба Марта и др.)?
Именни дни се отбелязват у дома, но Баба Марта някак отшумя у нас. Просто аз винаги съм се разболявала на този ден и с годините този празник не го отбелязвам. Разказвала съм на нашия син някои от традициите, за да знае. Коледа и Нова Година, Великден винаги се отбелязват както трябва, дори вмъкваме в менюто и от други страни, така трапезата става международна и още по-разнообразна.

В музея на восъчните фигури в Лас Вегас 

9. Кой е най-яркият ви спомен, свързан с Добрич?
Това е чудесен въпрос! Кино Родина с телефоните - всеки си правеше срещите там. Харесвах и жълтите плочи, по които крещейки като деца рецитирахме Хр.Ботев и Вапцаров. Прекрасното ми детство премина там и градът е бил винаги слънчев през лятото и "хлъзгав" и ветровит през зимата.

10. Колко често се прибирате в България и Добрич? В каква посока се развиват те според вас след вашето заминаване?

Досега само аз и сина ми сме си идвали веднъж. Тук няма големи, дълги отпуски като в Бг, а и е много уморително да пътуваш за кратко. Моят съпруг никога не се е прибирал дори, но се надявам в близката година-две да си дойдем поне още веднъж. Следя развитието на Добрич от близките ми и от снимките и новините в интернет. Снимките на Добрич от тази година  ми харесват много :) Явно в града има подобрения.

11. Бихте ли се върнали отново да живеете в България? А в Добрич?
Не съм сигурна за еднозначния отговор на този въпрос - да сме живи и здрави, искам просто да живеем в един град с нашия син, скоро той ми сподели, че желаел да се грижи за хищниците и котките в Африка :))) та не съм сигурна какво ни предстои. Бъдещето ще ни покаже.

Ниагара