Видя ли кулата на Добрич, сърцето ми забива силно, ще се върна да изживея старините си в родния град

1. Представете се с няколко изречения за нашите читатели – име, възраст, семейно положение, от кога и къде живеете в чужбина, професия, интереси?
Здравейте, казвам се Росна Иванова, на 37 години, несемейна, живея в град Дюрен, Германия /на 20 км от Аахен и 40 км от Кьолн/ от 22 години. Когато дойдох тук, бях на 16 години, завърших икономическо училище (Höhere Handelsschule) и след това продължих да уча за професията си. Системата на обучение, както знаете тук е много по-различна от нашата, в България. И до ден днешен работя във фирмата, в която проведох практиката си, изучавайки професията. Както по време на образованието си, така и сега имам задачата да обслужвам големите клиенти и посредници от цяла Германия. Работя от 17 години за тази фирма в отдел "Пласмент" и съм много доволна. Харесвам работата си, именно тук ме научиха на онази точност и принципност, от които зависи бъдещето както на една фирма, на една  цяла държава, така и в частност личният ни живот.  Работното ми ежедневие е почти винаги доста натоварено, но контактът с хората и постигнатите резултати винаги са ме удовлетворявали. Чувствам се пълноценна и това ме прави щастлива.
Към своите интереси с чиста съвест мога да напиша ФУТБОЛ :) Още от дете, благодарение на дядо си, който беше изцяло отдаден фен на ЦСКА, обичам този спорт и всичко, свързано с него. Близките ми често се шегуват, че във вените ми тече синьо-червена кръв, това е така защото съм огромен фен на ФК Барселона. Любовта ми към този клуб е породена от Христо Стоичков. Когато той започна да играе за Барса през 1989 г. аз съответно се „преместих“ с него. Помня очите на дядо си, когато Стоичков беше още никому неизвестен, как го гледаха и думите му помня...дядо ми е бил повече от пророк в този случай, защото той казваше, че това момче, ще стане световно известен футболист, че в него има огромен талант. Тук, в Кьолн имаме официален фенклуб на Барселона, членувам в него и искам да ви кажа, че се чувствам горда като единствена българка заедно със сестра ми сред всички останали каталунци. Но, още по-горда се чувствам всеки път, когато видя и усетя огромното уважение и почит, които каталунците изпитват към моя идол Христо Стоичков. Всъщност това тяхно уважение ме натъжава в известен смисъл, защото докато в очите на каталунците, на запалянковците и феновете по стадионите виждам тази истинска благодарност към Стоичков, в нашите си, български вестници и медии чета и виждам само негативи по негов адрес. И съм убедена, че докато не се научим сами да се уважаваме и да ценим себе си, докато не си повярваме ние самите, няма как другите да ни повярват и да се научат да ни ценят и уважават.

Само преди броени дни си бях в родината и постигнах заветната мечта на дядо си, който не спираше да твърди, че Стоичков ще стане най-известния за всички времена български футболист, че ще му се покланят и най-великите в този спорт ... а именно да се срещна лично с Христо Стоичков в Ловеч и да му взема автограф. За съжаление дядо ми не доживя сбъдването на собственото си пророчество, но аз имах този шанс и това щастие. Когато си дойда лятото в моя Добрич, ще „занеса“ на дядо и неговия автограф от великия Стоичков...

2. Как взехте решението да заживеете в чужбина, какво Ви мотивира да направите тази крачка?
Не съм взимала такова решение, защото бях на 16 години и причината да дойда в Германия беше майка ми, която вече живееше тук.  В началото ми беше изключително трудно, без приятели, не знаех език, всичко ми беше ново и неизвестно. Не съм човек, който бързо се отчайва или отказва, затова съхраних вярата си и успях да се наложа. Не ми беше лесно, едновременно учех и работех, но Германия е държава в която човек с упоритост и желание може да успее.

3. Какво най-силно Ви впечатли през първия ви ден в града, в който заживяхте?
Никога няма да забравя следният момент - пристигам в Дюрен на 27.07.1990 година, вечерта. Пътувахме с кола, спираме по светофарите и аз виждам как витрините на магазините светят. Светлините са първото ми впечатление от града, в който живея и до днес. Светлина, уют, топлина, това почувствах в самото начало...за разлика от тъмните улици, които познавах в България. Помня и първия въпрос който зададох...“нима магазините още работят...“

4. Трудно или лесно се адаптирахте към новата среда? Наложи ли се да правите компромиси (с работата например)?
Разбира се, че ми беше трудно. Както вече казах, не знаех езика, нямах приятели, нямах никаква представа какво и кой ме очаква. Поставиха ме в немска паралелка, 9 клас. Наложи се да повторя годината, защото езикът ми беше проблем. Моите съученици съвсем не бяха дружелюбни спрямо мен, както тук ни наричаха „ония от остблока“ съвсем не ни е лесно да се докажем понякога. В онези години, ние от източна Европа имахме солидна основа от знания и това ми помогна изключително много.
Компромиси направих много, разбира се. Детството ми от България се изпари в мига, в който дойдох тук. Нямаше повече игри до късно вечерта по улиците, нямаше с кого да ритам топка и да чопля семки, бъбрейки със съседските деца. Тукашните деца не познаваха този начин на общуване. Имах и хубави моменти естествено. Няма да забравя никога първата си приятелка тук. Казва се Даниела и е германка. Подаде ми ръка неведнъж в чуждата за мен обстановка и среда. Излизахме често заедно, водеше ме на кино. В началото 90% от филма не го разбирах, но това нямаше значение, защото бях част от тукашния живот, от средата...така ме караше Даниела да се чувствам. Имаше много които ме отбягваха, подиграваха, показваха ми открито пренебрежението си...само защото съм с различна националност. Даниела ме прие като човек. Това са незабравими усещания. Помня също, че 2 години не се качих на автобуса си, който ме отвеждаше до училище. Ходех пеша въпреки огромното разстояние, предпочитах да вървя часове, вместо да гледам укорителните погледи на съучениците си и да слушам подмятанията им в автобуса.
Всъщност в последствие осъзнах, че всичко това ме е доизградило като твърд характер, като силен вътрешен дух и същевременно ме е научило да ценя човещината и да умея да съхранявам топлината в отношенията. Или както си е казано, всичко онова, което не те убива, те прави по-силен.
В работата си на по-късен етап не съм се чувствала ощетена от към компромиси, които съм правила, вероятно защото успях да се наложа и докажа. Имам добра позиция на работното си място от много години и усещам признателността на хората от които завися, на хората, които са ми гласували доверие, това е чувството на пълноценност и удовлетвореност.

5. Какво не знаят българите за Германия?
Често съм чувала да казват, че немците само работят и не умеят да живеят. Това изобщо не е така. Тук се работи така, че да изпиташ удоволствие, когато почиваш. Редът и дисципланата не правят от немците роботи, а са създали една подредена, чиста и уредена страна с много силна икономика. Именно на този ред и дисциплина, които царуват тук аз дължа спокойствието си и сигурността си. Имам много приятели, с които се събираме често, празнуваме заедно, пътуваме, споделяме хубавите си и не толкова хубави моменти. Това, че не стоя по 5 часа в едно кафене на ден, не ме прави по-лоша, по-недружелюбна от някои мои сънародници. Много ми се иска, да можехме да се поучим от точно този немски начин на мислене. Примерно вместо да философстваме и заключаваме постоянно, да вършим нещо против нещата, за които мърморим. Да изчистим улиците си, домовете си, душите си от злобата ... да впрегнем тази злост и завист в енергия за постигане на много повече от онези, на които завиждаме. Общото се постига с енергията на единицата, всеки трябва да допринесе с някакво действие, а не само с думи.

6. Какво научиха местните от Вас за България и Добрич?
Много са научили моите немски приятели и познати за родния ми град от мен. На работното си място имам различни сувенири и изгледи от Добрич и по-конкретно от стария град. На стената ми виси календар. Немците около мен знаят защо празнуваме баба Марта и кога, как съм празнувала Великден с баба и дядо в Добрич. Знаят за особеностите на религията ми, познават столицата и отчасти големите и важни събития от историята на родината ми. Но най-важното което знаят, че аз самата идвам от един неголям по размери североизточен град на България, но пълен с хора с огромни сърца, наречени Добруджански. Толбухин или сега именуван Добрич.

7. Контактувате ли с много българи, поддържат ли се нашите сънародници в чужбина?
Да, контактувам. Моята най-добра приятелка се казва Петя и живее тук от около 10 години. Тя се занимава с тенис, омъжена е и отскоро има едно чудесно малко момченце. Семейството всъщност цялото е спортно, духът на тези хора е също такъв, прекрасни мои приятели, на които съм наистина благодарна, че ги имам. Всички българи, които живеем извън родината, сме носталгично настроени, това е неизбежно. Милеем за Родината и ни е свидна колкото и дълго да сме живели тук, тя си остава нашето начало. Имам много приятели испанци, заради футбола разбира се, както и германци. Например една от най-истинските ми приятелки се казва Рут, която е и моя колежка. Тя обожава българското сирене, което познава много преди да срещне мен. Винаги нося нещо на Рут когато се връщам от България, защото зная, че го цени и я радва искрено.

8. Как отбелязвате типичните български празници (именни дни, Баба Марта и др.)?
Това не е толкова лесно да бъде обяснено. Аз живея сред тези хора и празници като Великден примерно, не могат да бъдат празнувани два пъти. А и не смятам, че Господ, ако има такъв е радостен от факта, че сме разделили неговото възкресение според собствените си предразсъдъци. Заедно с племенника ми и племенницата ми, боядисваме яйцата на католическия Великден, сестра ми пече чудесни козунаци по рецепта от нашата баба. Сядаме на масата и просто общуваме, спомняме си, мечтаем и споделяме трапезата си с приятели и близки. На Баба Марта се кича с мартеница, но е трудно да се обясни на хората тук защо, бяло и червено...това са цветовете на Кьолн и всички мислят, че е нещо свързано с това. А именни и рождени дни празнуваме понякога чисто по български, примерно на някоя голяма поляна с барбекю, децата ритат топка, играят федербал, звучи музика и всички са усмихнати.

9. Кой е най-яркият Ви спомен, свързан с Добрич?
О, спомените свързани с Добрич са много. Ще ви споделя едно чувство...то е когато пътувам с колата от Германия, когато стигна Варна и продължа за Добрич...момента, в който видя кулата на Добрич сърцето ми започва да бие силно, колкото по-близо до града стигам, толкова по-отчетливо и силно забива и сърцето ми. Вече зная, че съм си у дома! Това усещане, този полет на сърцето, не мога да опиша с точните думи, но ви уверявам, че е нещо, което си заслужава всичко през което съм преминала. Дюрен не може да замени Добрич никога. Добрич е моето детство, това са жълтите плочи, градската градина, летният театър, старият град, стадионът, препълнен с фенове, които чоплят семки и крещят „Добруджа търси футболисти“ :) Добрич са лозята, където ходихме често с баба, това са и гробищата, на които първо се спирам влизайки в града. Добрич това е моята кака Таня, която ми дава чувството, че съм си у дома, че се прибирам у дома ... моята кака Таня, която ме познава от дете и ме посреща всеки път с такава огромна топлина..Тя е част от миналото ми, но и от бъдещето, защото си остава от малкото най-истински и верни Човеци, които познавам. Добрич е Миглена, моята приятелка от детската градина, познаваме се от 3 годишни и сме си същите щури и широко отворени, сърцати деца и до ден днешен. Добрич това е старият град с гевреците и бозата, баничарницата „Пчела“ или както малката ми племенница казваше „мухата“. Добрич е началото на моите мечти, зарядът от желанията ми, моето истинско начало.

10. Колко често се прибирате в България и Добрич? В каква посока се развиват те според Вас след Вашето заминаване?
В България до сега съм се прибирала само два пъти без да стигна до Добрич. Прибирам се около 3-4 пъти в годината в зависимост от това, как си разпределям годишната отпуска. За съжаление виждам, че градът се развива все по-зле. Много ми е мъчно, че хората намаляват, че всички заводи вече не съществуват, че мизерията е изписана по лицата на много добричлии. Преди добричллии успяваха да изкарват прехраната си от туризма, който развиваха по морето, сега като че ли и това е вече невъзможен вариант за препитание през зимата. Инфраструктурата на града се подобрява, с това съм съгласна, центърът е подновен, паркът също е много освежен, но това не спасява хората в града от безработицата и глада. Тук искам да призная, че осъзнавам, че е лесно да се говори отстрани и да се говори изобщо от другата страна...тук е моментът да благодаря на майка си, че ми осигури възможността да се развия тук и да живея спокойно и удовлетворена от много неща. Ако имах възможност бих променила много неща в Добрич, както и в цяла България, разбира се. Плаши ме единствено това, че хората са претръпнали, станали са равнодушни към собствената си болка и съдба. Това е лош знак в пътя ни напред, понякога се питам до къде точно ще стигнем по този начин...

11. Бихте ли се върнали отново да живеете в България? А в Добрич?
Ако се върна някога да живея в България, ще бъде само и единствено в Добрич!!! Знам, че някой сега ще се усмихнат невярващо, но вярвайте ми - носталгията и чувството за принадлежност е най-силното усещане и притегляне на тази Земя. Аз съм отраснала и израснала в този град и всичко бих направила за него! Моята кака Таня, все ми казва че съм голяма градолюбка и че някой ден съм щяла да стана кметица, защото приемам нещата много присърце и винаги имам желание да оправя нещо в Добрич. Моят план за сега е, когато остарея и се пенсионирам да се прибера в Добрич. Искам да изживея старините си там, както и там да бъда погребана. Детство и старост...какво повече от начало и достоен завършек...В Германия съм от 22 години, имам много стабилна основа за живеене, работа, дом, среда, но носталгията и началото са непреодолими. Дори само заради името Иванова си оставам за тук една чужденка от многото в очите на немците. Независимо от това, че говоря перфектно немски език, без акцент дори, независимо, че трудно могат да ме разпознаят, ако не са тъмните ми коса и очи сред немците, аз си оставам добруджанка и моето място е в Добрич! Силна съм, постигнала съм много и желанието ми да се върна някога в Добрич съвсем не е слабост, а още една от силните ми страни! Искам да поздравя всички съграждани и да им пожелая да бъдат щастливи и да не им се налага да напускат Добрич! Обичам те Добрич!!! До нови срещи...

С феновете на Барса на мача в Леверкузен