Младежта на Истанбул или за турската пролет на площад Таксим
Един разказ от първо лице на поета Сашо Серафимов, който се озова във водовъртежа на събитията, в началото на протестите в Истанбул<br /><br />
На 31-ви май пристигнах в Истанбул, за да участвам в Международен фестивал на поезията ISTANBUL INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL. След обяд излязох да запаля цигара пред хотела, когато по стръмната уличка срещу мен се засили тълпа от младежи.
Носеха марли на устите си и по половин лимон в ръце. Спряха се. Обърнаха се обратно и тръгнаха, като завиха в съседната улица. Бяха не повече от сто човека. Любопитството ми тръгна след тях и бързо ги настигнах, оказа се, че те са част от едно по-голямо множество, което задръстваше широката улица далеч напред.
И докато се чудех какво всъщност правят тези млади хора, над тях прелетяха няколко димни опашки. Те се обърнаха и бягайки покрай мен заслизаха надолу. На очите ми залютя, а по лицето ми се забиха безброй иглички. Да, това беше газ. Някъде отпред имаше полиция, чух съсък на водна струя и разбрах, че трябва да се връщам, побягнах назад с тълпата. Така разбрах за демонстрациите в Истанбул.
На другия ден, по покана на един млад турчин, се включих в първия разрешен митинг на площад Таксим.
Ето какво съм си написал в дневника: Към 18,00 ч на 01.06.2013 г. вървя по един от булевардите с младия турчин и с една македонска поетеса. Огромни тълпи от младежи /от 17 до 35 годишни/ се разминават. Едни отиват към площада, други се връщат оттам.
Усмихнати лица, искрени погледи, никаква агресивност. Поздравяват се тълпите, носят плакати, развяват знамена с лика на Кемал Ататюрк, скандират несъгласието си „Ердоган е копеле” /така ми преведе спътникът ми/ вдигат ръце със знака V.
Сред тях се разхождат търговците – продавачи на знамена и шапки, на лимони, на марли и минерална вода. Раздаваха се листовки от различни политически партии. Всеки иска да яхне недоволството на младите. От площада тръгваха колони, други се връщаха. Играеха се народни танци, чуваха се тъпани, представяха се някакви миниатюри.
Паркът, за който ставаше въпрос, беше непосредствено до площада. Под дърветата по поляните му бяха насядали младежите, пиеха минерална вода и разговаряха, пушеха. Нямаше гняв в очите им.
И все пак имаше един микробус с разбити стъкла, видях един градски рейс, също доста изтърбушен, по-късно заснех обърната полицейска кола. Но тук имаше повече от трийсет хиляди младежи, просто не смея да кажа по-голяма цифра.
Към 20 часа решихме да си тръгнем и се запътихме по един от булевардите излизащи от площада. Вървяхме сред пътуващото множество, когато то изведнъж спря. Далеч напред имаше някакви барикади. Раздвижиха две огромни машини с водни оръдия и пръските достигнаха до нас, отново се появиха димните опашки. Спряхме едно такси. „Той иска да върне шерията – каза шофьорът. „Той трябва да се махне!”- и той го издуха през отворено стъкло. И тъй като в суматохата се бяхме изгубили с нашия водач, дадох на шофьора визитката на хотела, а той не се посвени да ни вземе 60 лири за няколко километра...
