Добрич ще отбележи 125 години от рождението на Дора Габе

Добруджа извая нейната душевност, придаде нюансите на нейната чувствителност. Вглъбяваше мисълта й, извисяваше духа й. Цяло столетие Добруджа пои с жива вода творчеството на Дора Габе.   

Затова и по традиция Добрич – градът, съхранил паметта и огъня на голямата българска поетеса, е естествен център на литературните празници „Дора Габе”, които се провеждат на пет години. По време на тези празници се присъжда и връчва Националната литературна награда „Дора Габе” за значителни художествени постижения в духа на естетическите послания на поетесата. Носители на НЛН „Дора Габе“ са поетесите Лиляна Стефанова и Елка Няголова, а на отличие – Леда Милева, Иван Атанасов и ИК „Пламък“ с директор Георги Константинов. През тази година НЛН „Дора Габе“ също ще бъде връчена на 23 септември. До края на август се приемат предложения за удостояване с престижната награда.
   
По повод юбилейната годишнина Община град Добрич подготвя изложба, която ще бъде експонирана през август на пл. „Демокрация“. Изложбата съдържа 10 платна с емблематични снимки и текстове на Дора Габе, които показват връзката й с родния край.
   
- Добруджа няма нито един връх! Но тя има ширини, които ме научиха да мисля! – казва поетесата.
   
В своите великолепни „Впечатления от Добруджа“ Дора Габе пише: „… Който не е расъл в Добруджа, нему тя е скучна и безцветна – но откърмен ли е с нейното мляко, диша ли нейния въздух, тегнат ти и те душат планините, тегли те към нейния простор, окото ти търси далечния хоризонт и не се насища.
   
От пролет до късна есен тя се мени, сякаш се ражда, расте и умира. Зиме под бялата покривка всичко изглежда мъртво, но в недрата й нов живот дебне, дебне, за да избликне през април, а избликне ли веднъж, нека дойдат тия, дето Добруджа се не нрави.
   
Когато станат нивите сребърнозелени, а някои лимоненожълти от цъфналата рапица, синурите почервеняват от мак.  До коленете е тревата из ливадите и ясно сини малки пеперуди, сякаш живи цветя, трептят над тях.
   
Като змия се извива безкрайно шосе, а от едната му страна телеграфни стълбове. Само жиците пресичат небето, синьо като стъкло, и накацалите по него: усамотен горд сокол; по няколко в ред лястовички – едните с главите насам, други натам; някаква голяма синьо-зелена птица, сякаш дошла на гости от чужд край. Надвечер по целия хоризонт наоколо изплуват като от дън земя облаци, натрупани грамади, сякаш алпийски върхове. Слънцето, кога клони към запад, им дава все по-тъмни и по-ярки очертания.
   
Никъде слънцето не захожда тъй голямо и тъмночервено и не си отива толкова бавно, както тук. Сякаш не му се ще да залезе, а след залязването дълго още денят не се решава да си отиде. Тогава изведнъж става съвсем тихо. От съседното село се чува камбанен звън, лъхва мирис на прясно сено.
   
Когато мине жетва, Добруджа е осеяна с точки. Това са натрупваните в правилни редици кръстци. Тогава всичко е изсъхнало и безцветно – но миражите започват тогава… Изведнъж на хоризонта вятърна мелница. Тя на нищо не се опира, крилете й като на сън се въртят… Или пък кръстци, сякаш се залюляват на хоризонта – те не приличат на другите – не тъй тежки, не толкова тъмни. Явяват се и изчезват. Далечно някое село, към което се приближаваш, започва изведнъж да се мени: езеро пред него, къщите се отразяват с яркокеремиден цвят – по покривите, ярко зелени дървета с дълги, провлачени клони, чак до дъното на езерото, а самото дъно е небе – плуват облаци по него… Наближиш: езерото изчезва, селото е пресушено от горещините, покривите – кафяви, дърветата потънали в прах.
   
Това са сънищата на Добруджа – тия миражи. И колкото по съхне и погрознява, толкова по-цветни сънища сънува тя…“