На улица "Кирил и Методий" си имам всичко

Друг проблем е случайното забравяне на домашно или бележник. Да отида до вкъщи става по-бързо от десет премигвания на учителя по български.

Когато изляза на терасата, виждам любимото ми училище СОУ „П. Р. Славейков”, което ме кара да го чувствам като втори дом. И както всяко родно място, по-скоро ми носи плюсове, отколкото минуси.

Фактът, че живея на не повече от десет минути от всяко нужно за мен място в града, ме изпълва с гордост. Нямам нужда от таксита, автобуси, тролеи. Не познавам чувството да спринтирам към среща, за която закъснявам. По-скоро - спринтовете са към вкъщи.

Обичам своята улица и няма как иначе - носи ми толкова много спомени... Сякаш всяка една разходка по нея е разказ за по-голямата част от миналото ми. Улицата ми пази много игри, смях, приятелства. Съхранява много мои сълзи и красиви моменти. Все едно историята на живота ми е написана на страници, които никога няма да избледнеят. Истинска късметлийка съм да живея тук.

Съседите са… Ако кажа готини, може би ще преувелича малко. По-скоро са различни – има ги всякакви. Клиширано бих започнала с кварталните „веселяци”, които пиейки биричка  до 10-11 вечерта, показват, че на нашата улица живот има! Дори има един, който разхожда кучето си пред блока – отпуска му каишката, разхожда се горкото, докъдето стигне и когато минава човек - бива придърпано. Ама пък какво им има на хората... много са дружелюбни, даже и общителни. С безкрайните си дискусии за българския футбол, състоянието на държавата и ниските заплати, поддържат културното ниво на блока.

Други индивиди са тези, които не биха те поздравили, ако не им трябва нещо. Виждаш ги в магазина – на 2 см разстояние сте, ха да те поздравят, ама няма. Иначе после - ако нямат ключове за входната врата – „Ооооо, здравей, Пламенче, пораснала си; как са вашите, ти кой клас стана?” И така нататък.

Моите съседи не са като тези по филмите. Не знам дали във вашия, но в нашия вход не се случва някой да звънне на вратата и да поиска чаша захар например. Но въпреки всичко това, има хора, на които с удоволствие придържам вратата, очаквайки едно „Благодаря”, такива, които рано сутрин поздравявам с ентусиазирано „Добро утро”, надявайки се да започнат деня си с усмивка, такива, на които бих помогнала с нещо, просто защото излъчват доброта. Както казах – има ги всякакви.

Най-хубавото нещо, намиращо се близо до дома ми (след училище СОУ „П. Р. Славейков”), е един фризьорски салон. На пръв поглед обикновен, но за мен е най-специалното място в целия град. Двете фризьорки, които работят там, са ми по-скоро приятелки. Не бих могла да опиша топлината, с която ме посрещат всеки път, когато вляза там. Това е мястото, което чувствам като свой дом. Място, в което мога да стоя с часове, без да ми омръзне. Място, където мога да отида, да кажа нещо и да знам, че ще ме изслушат. Място, от което винаги излизам красива. Не защото са ми направили прическа, а защото искрено са ме накарали да се усмихна.

Една от най-близките ми приятелки живее наблизо. Излизаме в квартала без да се притесняваме за облекло и външен вид. Прекарваме си страхотно. Без да слизаме на центъра. И в такива моменти разбирам, че молът, „Бакарди”, „Кадифе”, „Нещото” и други не са ми нужни. Да живееш на ул. „Кирил и Методий” носи повече предимства, отколкото недостатъци. Останалата част от града може да изчезне. На мен не би ми направило впечатление. Тук си имам всичко.

Само дето не разбирам защо улицата не се нарича „Св. Св. Кирил и Методий”, както е правилно.. Но това е друга тема...

Пламена Нейчева, ХI а клас

СОУ „П. Р. Славейков”