Моята специална улица
Моята улица. За мен тя е специална. Тук съм в свои води. Тук нищо не може да ме изненада и затова се чувствам сигурна.
Мисля, че всеки добричлия знае къде се намира. Тя носи името на българския поет и революционер Любен Каравелов. И е в централната част на града ни, затова на моменти е доста натоварена – сутрин от родители, които водят децата си на училище, от забързани за работа хора, вечер всички се прибират обратно.
Обикновен делник. Добре, че шофьорите се съобразяват с пешеходните пътеки. Понякога, дори и успяват да се съобразят и с някоя локва в дъждовно време, за да не те опръскат, но по-безуспешно. Това също не ме изненадва, защото знам кои места са най -опасни и почти успявам да се измъкна суха, пък и малко „проверка” на късмета на път за училище никога не е излишна...
Имаме си и бездомен представител на кучешката популация, за който се грижат всички съседи. Когато е в настроение, защитава улицата си от всички „натрапчиви” автомобили, но след десетия обикновено се уморява. Най-красива моята улица е през зимата – когато всичко е покрито след „изненадващ” снеговалеж. Става много тиха и бяла. Но не за дълго – снегопочистването си казва думата и снегът от важната пътна артерия е избутан встрани. Тогава се връща делникът със забързаните хора.
Най-безлюдна е улицата през лятото. Даже ми липсват автомобилите, пък били те и паркирани. Като че ли всички се наговарят и отиват едновременно на море. Или на село. Тогава зелената сянка на дърветата приютява врабчетата и покрива нагорещения асфалт, а кварталното куче скучае с изплезен език. Харесва ми улицата, на която живея. Независимо от сезоните или движението на автомобилите, тя за мен е много удобна. Всичко ми е наблизо. Най-важното за мен е, че дори и да не бързам, стигам до моето училище за пет минути.
Кварталните магазини, услуги и заведения се стараят да изпълнят желанията на клиентите си. Съседите са, разбрани хора, с които решаваме съвместните проблеми цивилизовано.
Откакто аз имам спомени за моята улица, тя не е претърпявала драстични промени, но родителите ми твърдят, че по времето, когато кино „Добрич” е работело, на нашата улица е бил градският съд, а на кръстовището с улица „Кирил и Методий” дори е имало светофар.
Когато се прибирам отдалеч, или след дълго отсъствие, винаги стъпвам на моята улица с удоволствие. Какво повече трябва да иска човек от своята улица?
Павлина Алексиева IХ а клас СОУ „П.Р.Славейков”
