Писмо до Васил Левски

Писмо до Васил Левски

Апостоле, пиша ти това писмо, в което искам да ти разкажа толкова много неща. За жалост никога няма да можеш да прочетеш редовете ми. През главата ми минава странна мисъл и се чудя дали да я споделя. Но какво лошо има в това да мисля по-различно от другите? Това, което си представям, е, че ме виждаш горе от небето. И ако това е така, ти ще бъдеш щастлив, че все още си в нашата памет. От друга страна, се надявам мисълта ми да не се осъществи. Сигурна съм, че няма да ти хареса гледката, ако дори за миг погледнеш какво се случва в държавата, за която се бори.

Ти пътува по страната и създаде тайни революционни комитети, които да подготвят националния бунт. Мечтата ти беше чиста и свята ребуплика. Без дребнави сметки и егоистични мисли се бори за осъществяването на идеала си. С много действия и по-малко думи преследва целта си. Защото сам си казал – „дела трябват, а не думи!” Казал си го и го направи. Съгласна съм с тази мисъл. Трябва думите да са малко, но мъдри. Действията – винаги достойни. А ти умря заради народа си.

Трябва да си призная нещо – не познавам хора, които биха направили като теб в днешно време.

Леко се отлоних от това, което искам да ти кажа. Ще ти споделя нещо, което ме боли да напиша. Все по-малко хора знаят кой си, а някой дори не изявяват желание да разберат. За какво им е да знаят? Нали днес в свободна държава живеят! Свободна? Дали това е точно определение – не знам. И днес войната продължава – по улиците и между хората. В този момент се досещам за няколко изречения от „Немили-недраги”.

„Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.”

Смятам, че точно тук е мястото да ти споделя нещо и за политиката. Войната продължава и между тези, които ни управляват. Властващите воюват, а очакват народът да е спокоен. Още дълго време няма да е мирен, защото липсва човешко равенство. Доста често справедливите губят, а измамниците печелят. Това се превърна в нещо толкова нормално, че рядко ми прави впечатление. И аз, както и много други хора искат единствено свобода и човешко равенство. Това, което искаме, това, което ни обещават и това, което получаваме – често са три различни неща.

Лично за мен си духовно присъствие и усещане за свобода, а не „слободия”.

Учителките по история разказват за теб, но кой ги слуша? Може би няколко човека, но не успяват да вникнат в смисъла на урока. Околните вдигат шум и не се съобразяват с тези, които искат да научат нещо за теб. По литература учихме „Епопея на забравените”, на Иван Вазов. Тя е съвкупност от дванадесет героични оди, съхранили подвизите на смелите български синове. Велики хора, участвали в борбата за  национална свобода. Има ода и за теб!

Колкото и да се променя ценностната система на поколенията, ти винаги ще си останеш Велик.

Не тъжи, че заглавието на цикъла е свързан със забравените. Аз те чувствам близък и сърдечен другар, независимо от епохата. И същият писател, Иван Вазов, казва: „Лудите, лудите – те да са живи!” Дали ако не съществуваха точно тези лудите, щяхме да бъдем свободни? Мисля, че точно на тях трябва да благодарим. Смятам, че са нужни повече „луди” днес.

Макар и малко, все още има хора, които се интересуват от твоите идеали. Това означава, че не си забравен, както и великите ти думи – „ние сме във времето и времето е в нас!”. Но само ти си имал право да кажеш това. А днес ние също сме във времето.

Времето трябва да бъде в нас! И то ще бъде, непременно ще бъде в биографията и творчеството на най-добрите от нас. На онези, които сливат в сърцето си красивите думи и добрите дела!