Пътуване в другата вселена

А и тук живеят хора, които всеки ден стават по зори и отиват на спирката, чакат автобуса си, за да ги закара до някой цех, та да си изкарат пари колкото за един хляб и малко сирене.  Макар в повечето случай да поемат пеша през града – час ходене е спестяване на левче. Което е нужно за друго.

Има ги и местните легенди - с други думи клошарите. Няма да им споменавам имената, че току виж видят и ще вземат да ми се обидят. Те, завити в стари шуби, миришещи на вехта ракия и цигарен дим. Спят под някое дърво, спирка или в нечия маза.

Как оцеляват през зимата - те си знаят. Най-важното за тях е да имат пиене и няколко фаса. Ей така - за утеха на душата. Тях храната май не ги интересува, просят пари от случайните минувачи и ако някой случайно се смили, и  им пусне по някоя стотинка, те отиват до магазинчето и си купуват едно патронче мастика, след което лягат на някоя пейка.

На Дружбите се намира и домът за деца, изоставени от родителска грижа. Той е точно пред моята тераса и всяка сутрин, когато отида в кухнята да закусвам или изпия какаото си, виждам тези деца. Много пъти съм се чудил как живеят с мисълта, че си нямат никой. Те не са лоши деца, защо са заслужили такава съдба?

Не са виновни те. Те никога не са виждали майчината топлина и радостта да се прибереш у дома след тежък ден. Те са орисани от лошата фея да имат живот, обграден само от омраза и бетонни стени. Десетки пъти са ставали инциденти и много пъти съм виждал линейки да идват в този дом.

Децата от този дом не само са мразени от много хора извън оградата... А не трябва.

Знам на  колко прости неща се радват и сега ще ви дам пример.  

Преди 5 години долу-горе, едно момиче от дома имаше рожден ден и го празнуваше в местната сладкарница. Аз разбрах това по една случайност, отидох и й честитих. След това тя постоянно като ме видеше казваше: „Момчето, което ми честити рождения ден.” Това ми правеше огромно впечатление.

Има и друга страна на картината, не толкова лъскава. Масово идват цигани, да цигани - мазни и гадни, които примамват момичетата от домa и ги правят проститутки и се държат с тях все едно са животни.

Ставал съм свидетел на сбивания, но никой не им помага и не се интересува от тях, дори и тези уж госпожи, сложени там, за да се грижат за децата. Има  още много да се разказва за този дом но това е друга тема.

Да продължим с разходката в квартал Дружба.

 Точно до дома се намира училището „Дора Габе”. Училище, което е забравено от света, както и всички обекти в този квартал.  Учениците са стотина, от които на ден влизат в час около 30. На външен вид училището прилича на изоставена сграда - с паднала мазилка и счупени прозорци, а дворът му обрасъл с тръни. Въобще едно много добро училище...

Жилищните блокове са много интересни, целите шарени от различните мазилки. Някъде се виждат тухлите, другаде панелите. Трети са в жълто, червено и зелено. С една дума -  красота.

След всички тези интересни или може би трагично плашещи, но истински неща за този квартал, намиращ се на  края на град Добрич,  дойде ред и на едно хубаво местенце.

Зоопаркът на града се намира тук. Той се използва не толкова за наблюдаване на животни, колкото заради площадките, направени в него за малките деца. Тук децата си празнуват рождените дни през лятото, а родителите го предпочитат заради безопасността. А тя е важна.

Тук я имат само срещу един лев. Не е богат на животни - има кози, лами, щрауси, бухал и други птици, но най-интересната и най-нова придобивка е една голяма кафява мечка.

След всичко разказано за този „великолепен” квартал, се надявам да сте си направили ясен извод и представа за това какви квартали имаме в този град. Да, не е най-лошият, но не е и добър квартал за живеене.

Има си и предимства като например, че е спокоен и тих, но толкова тих, че чак е плашещо. А си има и много, много недостатъци.

Аз нямам намерение да лъжа и затова направих точно описание на „Дружба”. Нито го хваля, нито го плюя.

Е, това беше нашата обиколка в този толкова интересен квартал на град Добрич.

Мартин Димов IХ а клас
СОУ „П.Р.Славейков”