Нормална носталгична улица

В нея са ставали какви ли не неща... Улицата е с дупки /нормално за България/, а и малко тясна - всеки е използвал максимално улицата, даже е влязъл в нея с оградата си..

На тази улица имам и добри, и лоши спомени. Падания, смях и всякакви чудатости. Както казах, на тази улица съм израснал. И сега е  пълна със спомени.

Катеренето по дърветата... Разхождал съм кучето си там, забавлявал съм се с приятели. Всяка дупка, всяко дърво, всяка ограда ми напомня за нещо... Драскотините по пътя ми напомнят за домашно направените лагерни колички и триколки, с които сме се забавлявали и сме ги карали. Не висяхме като сегашните деца по компютрите...  Безбройните чупения и ремонтирания на изработеното от нас творение... Безбройните къщички на дървото, които след всеки дъжд биваха унищожавани и на другия ден отново ги строяхме, макар и да знаехме, че ще бъдат временни... Историята с немската овчарка, която ме захапа за крака два пъти... Историята с комшията, който дрънна по главата с тиган съседа си. Пожарът, който сполетя една комшийка...

Всякакви работи са ставали на моята улица. Лошото е, че технологиите развалиха децата... Вече никой не излиза и много рядко се събираме. Но и тази мода ще отмине, всъщност тя отминава вече. Та преди беше модерно да играеш на електронни игри, но намаляват унесените.

На моята улица има всякакви хора. Добри, лоши. Баба Величка, която вижда всичко - даже и зимата стои на пейката да не изтърве някоя клюка. Чичо Недко, който зима и лято е с колелото.

Светльо, който все ме надъхва да отида с него на бокс.

Целият ми живот се свързва с моята улица и тя е най-лудата. През зимата пътят е непроходим, но това е нормално за нашата държава – особено за тесните улички. Кметицата сигурно си няма и представа колко са зле пътищата зимата, но ако живееше на моята улица, щеше да е различно. Нали тя е с привилегии. Кметицата, не улицата.

Всички се познаваме на моята улица, всички се поздравяваме и разчитаме един на друг. Но нещата се менят. Ей го - парковете ги използват само жени с колички и дядовци и баби, седнали на пейките.

И къде изчезват ония, които трябваше да ни заменят по улицата, в парка, на игрищата?

Но това е друга тема.

Светослав Цветков,

IХ а клас

СОУ „П.Р.Славейков”