Камелия Кондова представя стихосбирка в Добрич

Егоцентрично за бай Георги

Бай Георги има тъжни рамене.

Но псува...и тъгата си изправя.

На гняв я сторва. И така расте,

че му е крива цялата държава.
 

Сами сме. И държавата съм аз.

Бай Георги става грозен и  циничен.

„Млъкни ,ма, курво!” – извисява глас –

Да пукнеш!”  А пък всъщност ме обича.


Бай Георги няма пътища назад.

Каквото е живял, го е подпалил.

И вече никой не го помни млад.

И той не помни. Помни само залез.


Сами сме – значи залезът съм аз.

Примигвам с бивши мигли на момиче.

„Иди си, залез” – извисява глас –

Проклет да си!” А всъщност ме обича.


Бай Георги е до болка свечерен.

И сее клетви. И пониква троскот.

Дори да няма  вече божи ден,

си има стара приказка със Господ.


Сами сме – значи Господът съм аз.

Той затова три пъти ме отрича.

„Да ти го...в Бога – извисява глас –

Презирам те!– а всъщност, ме обича.

 
И се смалявам – от жена – в дете.

И вече нямам сили да се боря.

Любимият е с тъжни рамене.

 
Но нека за бай Георги си говорим.