Извън регионалното: „Албена” по Йовков на добричка сцена

С любопитство наблюдавах адаптацията и интерпретацията на „Албена” по Йовков. Режисьор е Пламен Панев. Участваха артистите: Камелия Тодорова, Пламен Маринов, Владимир Цветков, Красимир Демиров, Радомир Андонов, Петър Петков, Бистра Боева, Валери Марков, Владимир Трендафилов, Ема Георгиева, Соня Георгиева, Любов Николова, Георги Калчев.

Мисля, че постепенно и в трупата на добричкия театър навлизат млади попълнения – и няма как, защото в театъра е като в живота: има и млади, и стари герои. И няма как да се научи някой да е на сцена, без да е по-често пред публика.

Албена (дебютантката Камелия Тодорова) маркира по интересен начин конфликта, още с появата си на сцената. На преден план излезе самодивската й същност, виталната й момичешка природа и усмивката й. Вероятно такава е била идеята. Но конфликтът се чертае от страст и напрежение, които не бяха съвсем изработени или поне аз не ги усетих напълно в този образ. Включително и във взаимоотношенията на Албена с Нягул (Владимир Цветков). От друга страна, така се бяга от клишето за фаталната жена, която обаче събира и разделя хората в колектива (селото). Съвсем не  е лесен за  драматургия Йовковият текст, особено ако един режисьор иска да направи нещо интересно и с мярка, придържайки се към модерна концепция и символика.

Куцар (Пламен Маринов) събра такава енергия и отдаденост – игра съсредоточено и отпуснато в същото време. Не знам как се постига това – приближи към себе си (за малко) всяко кътче от сцената и после го „постави” на мястото му. Повярвах му и съжалих Куцар, но не заради Албена, а заради самия него. Добро режисьорско решение, което представи непосилното бреме на простоватия човек, който все е на присмех, но пък как само преживя изневярата на Албена... Омота червени конци около жена си, опита се да я впримчи, но и се затвори в себе си, разбра нещо свое... Сякаш потъна. Не допусках, че ще отида на „Албена” и ще забележа Куцар.

Хомогенен спектакъл, в който символиката е с мярка (червените конци, червеното цвете, брашното в очите). В съзнанието ми останаха отделните сцени – изработени „нацяло” но и поединично. Фиксирани детайли и декори. Музика, която задава драматични акорди. Добра пластика на тялото и значещи движенията. Ненатрапчиви костюми – Албена една от жените в селото, но с елегантни детайли по своята бяла манта, които да задават особеното й положение. Не разбрах кой е работил по сценария (адаптацията), но го е направил с разбиране, запазвайки и автентичното говорене, и близостта до Йовковия текст, придавайки му модерна визия. Това издига постановката над популярно-клишираното.

Понякога ми идва в повече „препускането” по сцената, събличането и доближаването до публиката на българските актьори. Постановката не е камерна, но ме отдалечи – усетих мярата и кондицията на актьори и режисьор. Текстът е класически и всички му отдадохме дължимото. Това е театърът!

Като режисьор Пламен Панев постига повече от едно представяне на селото и колектива, който обсъжда, обича и осъжда Албена. Дори не мислех, че декорите са добруджански, портите ми се сториха прегради или врати към нещо невидимо. Ситуацията с Албена е „вчерашна”, но може да бъде и днешна. Накара ме да се замисля за различните и „белязаните” хора, за малките и важни неща. За решенията (ни) и последствията, както и за Йовковия свят, в който доброто и злото са отделени, но и преплетени сили. Като в самия живот.