Животът ми е в Америка! България е минало, но не и бъдеще

1. Представете се с няколко изречения за нашите читатели – име, възраст, семейно положение, откога и къде живеете в чужбина, професия, интереси?
Здравейте, казвам се Станислав Иванов. Роден съм и израснал в Добрич. На 31 години съм. Не съм семеен, но си имам немска овчарка на седем години, казва се Джуниър.

В момента живея във Вирджиния. Столицата Вашингтон е само на 45 минути път с кола.
Преместих се в Щатите през април 2002 година. Родителите ми спечелиха Зелена карта и това бе причината за нашето пътуване. Нямах желание да живея в друга страна, но се налагаше. Настанихме се в Чикаго, но през 2011 година се наложи да се преместя, тъй като си намерих нова работа. Така вече три години и половина работя за Митническите и Гранични служби и живея в Ашбърн, Вирджиния.
Когато имам свободно време, предпочитам да съм със приятели и колеги. Обичаме да ходим на хокейни мачове, кино. Ако съм си у дома, сядам пред телевизора и гледам хокейни мачове или американски футбол.

 
2. Как взехте решението да заживеете в чужбина, какво Ви мотивира да направите тази крачка?
Вече споменах, че решението за преместване не бе мое. Според родителите ми, преместването в Щатите щеше да ми осигури по-добро бъдеще. В началото беше ужасно трудно. Все си мислих – това решение не е добро за мен. Не се чувствах у дома си. Родителите ми не са прави, но бях безсилен.

3. Какво най-силно Ви впечатли през първия ви ден в Чикаго?
Минаха 12 години и ми е трудно да се сетя само за едно конкретно нещо, но помня как бях поразен от огромните пътища и магистрали, множеството коли и осветените улици. После разбрах, че не само в Чикаго е така, а в цяла Америка.

4. Трудно или лесно се адаптирахте към новата среда? Наложи ли се да правите компромиси?
Беше ми трудно първите 6 месеца, но за цялото семейство бе така. Постоянно се карахме. Не ни беше лесно. Сега, когато се връщам назад, мисля че сме били изнервени от всичко ново покрай нас. Не знаехме как да се държим с хората, как да комуникираме с тях. Може би това бе най-голямата трудност, пред която сме се изправяли и която бяхме принудени да преодолеем. Осъзнах, че колкото по-бързо се опиташ да се слееш с американците и начина им на живот, толкова по-бързо те ще свикнат с теб и ще те приемат като един от тях.
Макар да ходих на уроци по английски език в България още преди да тръгнем, факт е, че тук го научаваш далеч по-бързо и лесно. Просто всички около теб говорят само на английски и ти нямаш друг вариант освен да го възприемеш и практикуваш. В началото говорех развален език, но бързо задобрях.

 
5. Какво не знаят българите за САЩ?
Не знам какво българите знаят или не знаят за Америка. Може би едно от нещата е, че тук всеки има пълното право да носи и притежава оръжие и да го ползва при самозащита. Не е нужно да се изкарват специални разрешителни като в България. Задължително е само да си психично здрав и да нямаш криминално досие. Всеки има право да притежава пушка, пистолет, автомат, но не бива да ги носиш без куфар.
Лично аз притежавам два пистолета, една пушка и един снайпер. Нямам разрешение за притежание на нито едно от тези оръжия.


6. Какво научиха местните от Вас за България и Добрич?
Говоря на всички мои колеги и приятели за България, традициите. Разказвал съм им за 24 май, за Трети март, именните дни. Майка ми им е приготвяла традиционно българска храна като мусака, баница, зелеви сърми. Аз им правя кебапчета, кюфтета, наденица. Черпил съм и с българска ракия. Когато съм в България не пропускам да купя сувенири за колеги и приятели зад Океана. Много са впечатлени! Интересно им е. Разпитват ме за подробности. Досега никой не е останал равнодушен към разказите ми…

7. Контактувате ли с много българи, поддържат ли се нашите сънародници в чужбина?
Не мога да каже, че българите тук се подкрепяме. Знам, че не звучи добре, но е факт. Просто не сме такава нация. Повечето българи в чужбина са завистливи хора.
Лично аз не мога да се оплача. Доволен съм от колегите си. Много от тях са ми помагали в трудни моменти. Съвсем естествено първо искам помощ от родителите си. Направили са толкова много за мен и не знам как да им се отблагодаря. Едва ли някога ще успея. Тук единствените българи, които ти подават ръка са от семейството.
Не спирам контакта си с българи, но всички те се намират в Родината. Това са мои роднини и приятели. Добре, че ги има социалните мрежи, чрез които контактът не е проблем.

8. Как отбелязвате типичните български празници (именни дни, Баба Марта и др.)?
Не празнувам много български празници. Родителите и сестра ми живеят в Чикаго, а аз в  друг град. Няма с кого да празнувам.

Това не се отнася за Коледа и Нова година, които се празнуват и тук. За съжаление рядко съм със семейството си в Чикаго, но когато съм там не пропускаме да отбелязваме родните празници.

9. Кой е най-яркият Ви спомен, свързан с Добрич?
Паркът на града. Последният път, когато си бях в Добрич изглеждаше много добре, а сега разбирам, че е дори още по-красив. Поздравявам хората за отличният проект!

10. Колко често се прибирате в България и Добрич? В каква посока се развиват те според Вас след вашето заминаване?
Не се прибирам често. Тук съм от 2002 година и от тогава съм си идвал само няколко пъти –  през 2002 г., 2006 г., 2007 г., 2008 г. и 2013 година. През първите две години посещавах България за по месец, но след това за все по-малко, защото работих и нямаше как да отставам за по-дълго.
Да си призная не гледам български новини и нямам понятие какво става с България. Ако съм на гости на родителите си, тогава гледаме българска телевизия, защото те се интересуват от Добрич и България.

11. Бихте ли се върнали отново да живеете в България? А в Добрич?
Не. Устроил съм се тук. Имам страхотна работа. Доволен съм от заплащането и от платения отпуск, който ми се осигурява. В България не е така. Сигурен съм, родителите ми няма да одобрят казаното от мен, но ако имаш хубава работа, няма проблем да си осигуриш приятен и достъпен начин на живот.
Имам сигурен пенсионен фонд. След 23 години служба имам пълното право да се пенсионирам! Истина е, че няма да получа пенсия докато не навърша 65 години, но пък изработените години не могат да се сравняват с тези в България.