Иван Тодоров: Слепотата не е повод за празнуване

По повод Международния ден на белия бастун се срещаме с председателя на неправителствената организация ХобиСклуб в Добрич Иван Тодоров. Организацията съществува от 2000 година. Основната й цел е приобщаването на зрително затруднени и хора с други увреждания над 65 години. В момента нейни членове са около 140 човека. Издръжката на организацията е от членски внос, дарения и продажби на мартенички. За съжаление, оттам споделят, че даренията в последно време драстично са намалели. ХобиСклуб в Добрич е реализирала вече 22 проекта в полза на хората с увреждания, разработени и осъществени от екипа на организацията. По думите на Иван Тодоров, членовете са обединени около болката и истината за слепотата.

Разкажете ни малко повече за Вас? За Иван Тодоров преди да основе НПО ХобиСклуб.
- Бил съм главен конструктор в завода за полуремаркета в Добрич. С приятност си спомням, че първото полуремарке е създадено в нашия град от мен и моя екип през далечната 1965-66 година. Знаете с машиностроенето докъде стигнахме и мога само да съжалявам, че тази дейност не се разви поради редица проблеми. Имах късмет да създам доста нови конструкции и съм основател на завода за полуремаркета и контейнери. Често ми задават въпроса за слепотата. В началото се притеснявах, че съм сляп човек, но това ми е спомен от работата. Като конструктор отговарях за транспортни средства, които трябваше да бъдат изпитани дори и с гамадефиктоскопия, тоест снимки с гама лъчи и именно тези гама лъчи изиграха лоша шега. Ретината ми пострада и макар и бавно и последователно настъпи слепота. Първите години беше трудно да се адаптирам – депресии, лечения и търсене на изход. Намериха се хора в моето положение, попаднах и на организации, които ме поканиха за техен член. Първата от тях беше Националния център за социална рехабилитация на ослепели хора. Там се амбицирах, научих доста полезни умения, относно психологията на слепия човек и се наканих да преподавам тази материя. Но идеята ми не се възприе и не ме назначиха в Центъра за слепи в Добрич.

Тогава ли решихте да направите своя организация?
- Да. Направих клуб, в който да има аналогични дейности. И до днес продължаваме да се събираме на различни теми. Всяка седмица имаме тематичен план, така че не е скучно в никакъв случай. Намерихме какво да правим, разбира се, без заплащане. Имаме възможност да разработваме и проекти. Досега сме осъществили 22 проекта, като те са най-вече за хората с увреждания, като ги извеждаме от тяхното състояние. Повечето от проектите са исторически. След ратифицирането на програмата за хората с увреждания направихме проект за правата на тези хора.

Оказа ли се в работата Ви по този проект, че хората с увреждания не са добре запознати със своите права?
- За съжаление, да. Всички говорят за задълженията, но ние си ги знаем – те са общоприетите човешки задължения. Но ние и тях знаем, успоредно с правата си.

Кога започнахте да си служите с белия бастун?
- Първо да кажа, че този ден не е празник. Никак не е за честитене, че си сляп човек. Така че не е правилно този ден да се честити. Просто се отбелязва. Аз хванах белия бастун, едва когато паднах от голямо разстояние, движейки се с ръцете напред. Попаднах на тръбна преграда, разделяща двете ленти на един булевард. И паднах в най-дълбоката част на един прелез. Имаше последствия, лечение и болки и тогава взех решение с бастуна да опипвам обстановката пред мен.

Г-н Тодоров, според Вас кое по-бързо ще се промени в България – отношението ни към хората с увреждания като гражданско общество или подобряването на градската среда, която дори и за нас е много неблагоприятна, а какво остава за сляп човек?
- Много бавно и бих казал, че ще мине още едно поколение и инфраструктурата няма да може да се подобри. Архитектурната среда също – дупки по пътищата, разклатени и липсващи плочки и заети тротоари от коли. Но тук нещата опират до възпитание, морал и съвест. Ако всеки не носи в сърцето си милост към хора като мен, няма как да стане. Много може да се работи и говори за този проблем.

И все пак научихме ли се обществото да бъдем по толерантни и да сме по-информирани за нуждите на слепите хора?
- Стъпка по стъпка, получава се това. Затова сме ние, неправителствените организации.

Виждаме, че в ХобиСклуб предлагате обучение на слепи хора за боравене с компютър.
- Да, така е. Засега сме четирима, които се обучаваме. Наш учител е Кристина Димитрова от Центъра за социална рехабилитация.

Какво искате да се случи в следващата година и когато отново дойде 15-ти октомври, да се похвалите с него?
- Не съм оптимист, че нещата ще се оправят. Освен това водният цикъл тепърва започва в Добрич, което означава още едно препятствие особено за слепите хора. Много бих искал кметството да продължи да подпомага мобилността ни, като заплащат част от билетите ни за градския транспорт. Пожелавам здраве на всички и оптимизъм на всички незрящи хора в нашия град. Благодаря на Съюза на слепите в София, както и на Редакторките, благодарение на които имаме говорящи списания, вестници и книги. Чрез тази литература успяваме поне малко да наваксваме липсите си. Продължаваме във всички фронтове, организацията ни не спира!