Спомен за казармите в Добрич – място, учило войниците на ред и дисциплина

Неделята в казармата е ден за отпуска. Може би затова зад телената мрежа не се виждаше почти никой. Все пак две момчета ме забелязаха и успях да поговоря с тях за службата, споделя Красимир Бачков, който отива да поговори с войниците по онова време.

Първо заговаря редник Ивайло Каракашев, който споделя: "От какво да съм доволен в казармата? Времето минава много бавно, всеки ден съм с камиона – поддръжка или за продукти. Камионът е „Прага“ – В-Зс – модел отпреди 40-50 години. През събота и неделя, ако не сме в отпуск, почиваме в поделението. Войнишката заплата от 125 лв. ми стига, рядко пуша и няма къде да ги харча. Гадже имах, толкова беше то – до клетвата! Храната е хубава и засега ни стига, но зимната униформа е много лоша и неудобна. Онзи ден си изпрах шинела и цели три дни съхна на телта. Аз съм от  с. Кардам, баща нямам, но майка си виждам понякога през отпуските – оправят се двете с баба ми на село. Остава ми една година до уволнението, но е още далече да мисля какво ще правя тогава."

Редник Валентин Великов споделя за живота в казармата: "Вече сме стара служба, свикнахме и сега се чувстваме малко по-добре в казармата. Давам наряд пред деня. Трудно е, особено след наряд – по устав ни се полагат четири часа почивка, но рядко ни оставят да почиваме. Вземат ни на работа – поддържаме складове и тилова техника. Реалната ми заплата е 60-70 лева, защото ни удържат заради скъсаните чаршафи. Много момчета ги ползват за партенки, а парите спират от всички. От един месец обаче спим без спално бельо – на дюшеци и одеяла, и сигурно сега ще си вземам цялата заплата. Няма добри санитарно-хигиенни условия. Разполагаме с видео, телевизор и касетофон, но нямаме време за тях. Отскоро имаме нов ротен-майор Петров, и режимът е по-строг. Всичко изисква да е по устав, но за сметка на това обръща повече внимание на войниците. Има и повече отпуски, а те са най-важното за нас. Гадже нямам, а ако ми трябва нещо се обаждам на нашите до с. Люляково по телефона и те ми го носят. Най-лошо е, че се изолирани от света!"

Докато Красимир Бачков си говори с войниците, край тях минава и старшината Наско Проданов. Ето какво споделя той за казармата: "Службата не е толкова тежка, колкото ние сами си я правим! Искаме да имаме хубава армия, но затова са нужни много пари. Учебният процес е сведен почти само до теория, защото ако изкараш един танк на занятие, трябват тонове гориво. Малко по-свободни се чувстваме сега. На Гергьовден тази година при нас идваха и поп, и кмет, и журналисти, нещо, което преди години бе невъзможно. Обаче армията си е армия и трябва да има ред, не като навън – демокрацията се разбира като слободия.

Проблемът ни е военният магазин в града. Всъщност той си е чиста имитация на магазин. Стои продавачката зад щанда с един чифт обувки и две-три вратовръзки. Пари имаш, а няма какво да си купиш с тях. Има новоназначени колеги, които вземат назаем дрехи, за да са във форма и едва след година успяват да се сдобият със своя собствена."

„Оставих момчетата да си гледат службата и си тръгнах. И във войската, както навсякъде из държавата ни, властва мизерията, но не й се дават. Може би защото са именно от Българската армия, а всички знаем песента за българския войник, нали?“, споделя Красимир Бачков през далечната 1993 г.