Уважение и вяра, че не са отхвърлени от обществото, получават мъжете в Центъра за временно настаняване

- Г-жо Бонева, каква беше изминалата зима за Центъра за временно настаняване към ръководената от Вас фондация? Вероятно това е сезонът, в който разходите Ви са най-големи.

- Определено зимата е най-трудна като сезон. Това е времето когато много хора, които през топлите месеци са намирали къде да се подслонят, остават на улицата и това е опасно за здравето им. Получавали сме сигнали през годините и от Спешна помощ за хора със замръзнали крайници, и за хора, които живеят в изоставени къщи и нямат възможност да се отопляват. Определено това е сезонът, в който най-много хора се обръщат към нас. Разходите тогата са по-големи. Но по принцип при нас разходите са големи през цялата година – те са не само за храна, а и за лечение, за покриване на здравни осигуровки. Плащали сме за хирургически операции на част от хората. Това са и планирани, и извънредни разходи, които постоянно се появяват.

- Бихте ли разказали кога, как беше създаден Центърът? Чия беше идеята?

- Реално Центърът функционира от 2013 година. Но историята му започва година и половина назад. През 2012 година наш близък приятел и сегашен ръководител на Центъра за временно настаняване поде доброволческа инициатива за помощ на двама бездомници – мъж и жена, които живееха в трансформатор. Доста хора се включиха тогава и оправиха този трансформатор да изглежда добре. Но в един момент го затвориха и с полиция изведоха двамата бездомници. Може би това беше моментът, в който разбрахме, че ако искаме да помагаме, да работим с бездомни хора трябва да има място, където всъщност да бъдат настанявани. Малко след това, през зимата на 2012 година, фондация „Ръка за помощ“ организира хранене в един от ресторантите в Добрич за около 20 души всеки обяд. Когато свърши този период ние поехме инициатива за един човек, който беше най-зле – почти сляп, с диабет, с доста заболявания, решихме да помогнем на него, наехме квартира. Неузнаваемо се развиха при него нещата. Финансирахме лечение, неговото зрение доста се подобри. Д-р Ананиева тогава помогна изключително много. Всъщност заради този човек решихме да разширим обхвата на нашите планове. Разговаряхме с тогавашния кмет Детелина Николова, показахме снимки на Ахмед – така се казва човекът, и с решение на Общински съвет беше предоставена тази къща – по ул. „Шипка“ 5 А. Така започна историята на Центъра. През годините сме имали хора с много сериозни увреждания. Първият човек, който беше настанен, беше с ампутирани крайници. Определено са повече хора на възраст, които имат доста заболявания. На част от тях успяваме да подготвим документи и да бъдат настанени в домове за стари хора, в домове за хора с увреждания. Една част, които са по-млади, в по-работоспособно състояние успяват да си стъпят на краката с известна помощ от екипа. С част от тях не се получават нещата.

- Колко души са преминали през Центъра за временно настаняване през петте години, в които съществува?

- Близо 60 човека за периода от създаване на Центъра до сега. 

- Има ли срок, който е максимален за престой?

- Принципно би трябвало да е до три месеца. Но гледаме много индивидуално на различните случаи. Имахме хора, които и повече от година оставаха при нас, които са в процес на някакво разрешение на ситуацията и няма как просто да ги оставим на улицата. 

- Как се издържа Центърът? Кой ви помага?

- Центърът се издържа изцяло с дарения. Има няколко семейства, постоянни дарители от самото създаване на Центъра през 2013 година, които ежемесечно го спонсорират. Има фирми, ученици и наши приятели, които са организирали различни дарителски акции. От много социални мрежи хора са се организирали спонтанно, носели са хранителни продукти, одеяла, възглавници, дрехи. Нямаме общинско или държавно финансиране. Има и приятели от чужбина, които ни помагат. Преди няколко години едно момче, чиито родители са от Добрич – Кристиян Захариев, студент в Нов български университет, дойде и направи документален филм, който сподели в социални мрежи и и предизвика доста голям интерес. Филмът се казваше „Покрив“.

- Нека да разкажем - хората, които са настанени в Центъра, сами произвеждат част от хранителните продукти.

- Те обработват място в Котленци, с част от продукцията приготвят зимнина. Тази година за втора поредна година помагат да един от приютите в Горна Оряховица. Предоставиха им 240 буркана – с домати, крастивички и тиквички. Този приют също няма общинско финансиране, а е доста по-голям – за около 45 души.

В разговора ни се включва и Пламен Петров – социален работник в Центъра за временно настаняване.

- Г-н Петров, какви са хората, които попадат в Центъра?

Пламен Петров: При нас идват всякакви хора - със семейства, без семейства, изоставени хора. Опитваме се да им помогнем – за преминаване през ТЕЛК, с издаване на лични карти. Дори последно настанихме един човек в дом „Гергана“ във Варна. Имаме млад мъж с детски паралич, който изкара курс за готвач. Много борбено момче, то е с минимална пенсия от 130 лева, опитваме се да му намерим работа, да го настаним в квартира. 

- Променят ли се хората тук, виждайки, че им помагате, че някой им подава ръка?

Албена Бонева: По мои наблюдения, промяна има, защото някой им обръща внимание. Промяната идва не толкова от материалното, от това, че им къде да бъдат настанени. Има хора, за които някой за първи път появява грижа към тях, и то има ясна идея как може да им помогне. Идвали са хора, които от години нямат лична карта. Няма кой да им помогне. За тях това е нещо огромно – да имат документ за самоличност. Така те се чувстват малко по-значими. 

Пламен Петров: Ние се мъчим да им предадем любов. Това уважение, което получават, че са желани хора, че не са отхвърлени от обществото – това искаме да направим за тях.  И са ни много благодарни. Много искаме да помогнем и на това момче с детски паралич. То е интелигентно, стихове пише, но така му се е стекъл животът. Дано някой да го наеме на работа. 

- Бъдещите Ви планове свързани ли са с разширяване на дейността, на капацитета на Центъра за временно настаняване?

Албена Бонева: По-големият мащаб е свързан с по-голям финансов ресурс. Това е мащабът, който можем да си позволим малко по-дългосрочно.