Послание от автора на „Гласът на младежта“ към всички ученици, на които им предстои да кандидатстват

Връщам се няколко години назад в отминалото време. Стоя на чина в училище, може би съм 12 клас и правя контролно по математика. Не разбирам абсолютно нищо, затова няма как да се справя с контролното, честна дума. Ако момичето, с което стоях на един чин, прочете това казвам й - благодаря ти, приятелко. Тя винаги ми решаваше всички задачи и така изкарвах горе-долу прилични оценки. Но точно в този ден, за който се сещам, нея я нямаше на чина до мен. Това означаваше, че няма кой да ми помогне. Аз дори и не направих опит да реша нещичко. Просто беше безсмислено. Гледах през прозореца, чоплих си лака на ноктите и куп други безсмислени неща. Знаех, че няма да успея да се преборя с трудните и скучни задачи. Повече не ми се стоеше в стаята. Ах, как ми се искаше да изляза на спирката и да изпуша една цигара. Да, точно тази спирка, на която директорът мразеше да пушим. Не исках да предавам празен лист на учителката. Приемах го като обида към нея. Тя полагаше големи усилия да научим нещо. „Златина, ако въведат математиката като задължителен предмет, не знам какво ще правиш“, често ми казваше учителката по математика. Спокойна, че това няма да се случи, аз не обръщах много внимание на думите и добродушно се усмихвах. Нямах търпение да изляза от стаята. Много ми се пушеше вече. Вместо решения на задачите, написах есе за математиката. Това беше трик, чрез който нямаше да изглеждам много глупава. „Поне има талант да пише“, щеше да си каже учителката. По този начин щях да се отсрамя мъничко. Нали разбирате колко ми вървеше този предмет. И защото много ми харесваше, реших да уча финанси. Специалност, при която цифрите са от голямо значение, а скучните термини са най-добрият им приятел. Колко странна постъпка от моя страна. Записах се, без да се вслушам във вътрешния глас, без да се замисля какво ми се отдава и с какво искам да се занимавам занапред. По този начин буквално се набутах. Помня думите на баба, която ме предупреди, че това не е моят път. Аз обаче бях убедена, че тя не е права. Средното ми образование е икономическо, че какво лошо има и висшето да е такова, мислих си аз. Ах, каква заблуда от моя страна. Още в първи курс разбрах, че това не е моята специалност, нито професия. Въпреки това не се отказах. Реших да продължа, за да имам все пак някакво висше образование. Сигурна съм, че при много други се е случило така. Ах, колко безсмислено – да правиш нещо просто така, без желание и тръпка. Вече съм четвърти курс и скоро завършвам. Нямам намерение да работя във финансовия сектор. Определям се като късметлийка, щом намерих желаната от мен работа. Да, тя не е в банка, счетоводство или застраховане, но ме прави щастлива. 

Често си мисля колко приятно щеше да бъде, ако учих нещо, което ми харесва. Затова отправям послание към всеки, на който им предстои да кандидатства. Не е от значение какво си учил преди това, а какво всъщност искаш да правиш ти занапред. Не е от значение с какво искат да се занимават твоите родители, а какво всъщност искаш да правиш ти занапред. Не е от значение къде ще учат приятелите ти, а къде всъщност искаш ти да продължиш. Всичко, което има значение, е това, което желаеш ти. Слушай себе си и своя вътрешен глас. Следвай своя път, защото той е начертан специално за теб. Искаш ли да минеш заобиколно, няма да се получи. Искаш ли да избягаш от него, животът отново ще те върне, където е твоето място. Учи това, което смяташ за свое призвание. Знай, че по-голямата част от живота минава в работа. Тя трябва да ти носи удоволствие и щастие. 

Както хората казват: „Намери това, което ти е интересно и така няма да ти се наложи да ходиш с отегчение на университет нито един ден. Намери това, което обичаш да правиш и така няма да ти се наложи да работиш нито един ден“.