На село – когато бях малка, с ожулени крака и пръст по бузите

Бях малка, с ожулени крака и пръст по бузите. Във въздуха се носеше аромат на цветя и вкусни градински плодове. Беше тихо и спокойно. Единствено пчелите ми причиняваха безпокойство. Може би се сещате къде съм била. Ако не се досещате, ще ви подскажа – на село.

Там животът е безгрижен, храната вкусна, а хората добри. Имах люлка, която дядо бе направил от стара шейна. Дядо изглеждаше толкова изобретателен в моите очи. По това време аз още не можех да си връзвам обувките сама. Та, да направиш люлка от шейна си беше голяма работа! Чувствах се като принцеса, когато баба каза, че малката градинка с цветя е специално за мен. Голяма отговорност е да имаш градинка с цветя! Поливах ги всяка вечер. Чувствах се полезна. На село всички хора се трудят. Така и аз бях част от трудолюбивото население. 

Въпреки че животът на село е безгрижен, аз имах един много голям проблем. Тази мъка ме тормозеше доста често. Сега ще се опитам да ви разкажа за най-голямото ми изпитание от детството.

Историята е следната... Двете ми баби живееха на една улица. Селските къщи бяха точно една срещу друга. Моят вечен проблем беше къде да остана да спа. Аз исках да съм едновременно и при двете баби. Тогава разбрах, че няма как да получиш всичко на куп в живота. Понякога се налага да направиш избор. Но... това беше много трудно решение за дете, което все още не може да връзва своите обувки. 

Спомянм си как една вечер бях готова за лягане - с измити зъби и облечена пижама. Бях при едната ми баба. Искаше ми се да съединим двете къщи. Така щях да съм при двете едновременно. Осъзнах тъжната истина - това няма как да се случи. Но повярвайте ми много исках и двете да са около мен. Баба мислеше, че вече съм заспала. След няма и минута аз й съобщих, че искам да отида при другата ми баба. Нали знаете...бабите са добри. Те винаги ще направят това, което желаеш. Честно казано аз се възполвах от това. Все още не можех да си връзвам обувките, но за сметка на това бях хитра. И така отидохме при другата ми баба. Тя не се учуди, защото знаеше моя вечен проблем. Оправи ми леглото и бях готова да заспа. Мислих, че вече всичко е наред. Но... ми стана мъчно за другата ми баба, при която бях до преди минути. 

Накрая намерих решение на проблема. Излязох и седнах на улицата. Много добре си спомням лампата, на която се подпрях и се разплаках. Двете ми баби стояха до мен. А аз само повтарях, че не мога да реша при коя от двете да прекарам вечерта. Стоях под лампата по пижама и плачех. Това не ме притесняваше. Вечерите на село бяха тихи и спокойни. Хора почти не минаваха. А и градската суета все още не ме бе обвзела. За мен нямаше значение как изглеждам. Аз искам само да бъда при двете ми баби едновременно.

Това беше моят вечен проблем. Ядосвах и двете ми баби. Много се смеем, когато се сетим за тази история.