Мирослав Господинов от Добрич - за пътя от ФК “Добруджа” до клуб в Тенерифе и участие в професионален лагер в Лондон

Мирослав Господинов от Добрич - за пътя от ФК “Добруджа” до клуб в Тенерифе и участие в професионален лагер в Лондон
23-годишният Мирослав Господинов е родом от град Добрич. Средното си образование завършва в ЕГ “Гео Милев”, а след това продължава в Международния колеж в града ни.

Първоначално Мирослав тренира във футболният тим на „Добруджа“. През 2017 година участва в петдневен професионален лагер в Лондон. Един от хората, които водят обучението е треньорът на младежите на ФК “Манчестър Сити”.


На 22 години добричлията решава да замине за вечно топлия остров Тенерифе, където започва да играе за футболния клуб “Депортиво Марино”.       



Да се върнем малко по-назад във времето - как реши, че футболът ти допада?


Всичко започна, когато бях на 3 години. Ходих на детска градина и когато ни пускаха да играем навън ни даваха топка, с която играхме футбол. Още тогава обичах моят отбор да побеждава. След това заживях в квартал “Рилци”. Бях на 6 години и се запознах с много момчета, които също като мен споделяха страстта към футбола. Докато се усетя бях започнал да мисля само за този спорт. При всяка възможност се събирахме и дербитата на полянката започваха. Въображението ни беше огромно. Полянката за нас бе като “Камп Ноу”, стадион в Барселона, Испания. Магията се случваше там ежедневно, а през ваканциите бяхме на полянката от сутрин до късно вечер. Дядо често идваше с бастуна, за да ме прибере. След дълго упорство от моя страна, успях да убедя моя баща да ми позволи да тренирам футбол в “Добруджа”. Когато бях шести клас започнах да тренирам и така до ден днешен.


Тренирал ли си нещо друго, освен футбол?


Да, осем години ходих на народни танци в ансамбъл “Добротица”, както и пет на плуване. От малък съм доста активна личност. В училище посещавах и часове по шах, харесваха ми.


Бил ли си футболист в други градове на България и ако да – къде?


Имах такава възможност, но нещата не се случиха. Гледайки назад разбрах, че така е трябвало да стане, а и това ме амбицира още повече.


След като приключих с ФК “Добруджа”, получих предложение от Радослав Боянов да се присъединя към отбора на колежа ФК “Интер", още известен като "Интер" към ВУМ в Добрич. Целта на колежа беше класиране във Б група. Осъществихме я още през първия сезон, благодарение на страхотните треньорски умения на Радо Боянов, ръководството на колежа и на всички момчета в отбора. Бих искал да изкажа искрени благодарности на Радослав Боянов за всичко, на което ме научи - тактически анализи, съвети и детайли, които всъщност правят голямата разлика в един футболист.


След като ректорът на колежа реши да извади отбора ни от Б група  заради конфликти на интереси, имах възможност да играя за друг отбор, но нещата не се случиха.



През лятото на 2017 година имах възможността да участвам в петдневен професионален лагер, който се състоя в Лондон. Участваха повече от 300 души, а в моята възрастова група бяхме около 60 футболисти. Тренировките бяха разнообразни, динамични и натоварващи. Тренирахме двуразово. Имахме лекции за правилното хранене и спортна психология. Състояха се и тестове за издръжливост, бързина и различни техники. Вечер имахме и възстановителни тренировки в басейн и фитнес. С нас се занимаваха професионални треньори. Единият от тях беше треньорът на младежите на “Манчестър Сити”. Именно от този човек получих доста похвали за представянето ми и накрая на лагера имах едни от най-високите оценки.


Друг важен човек - Ашли Хопкинс, който е бил скаут и треньор на “Суонзи” и “Бристол Роувърс”, също каза много добри неща за мен. Чувството беше страхотно! Беше безценно да те хвалят личности от такъв ранг и по този начин.



На петия ден беше официалният ден,, в който присъстваха скаути от отбори като “Челси”, “Манчестър Сити”, “Уотфорд” и “Кристал Палас”. Тогава ни разделиха на отбори, които ние знаехме от предния ден. Нашият отбор беше най-сплотен. Мотивирахме се постоянно, имахме добра комуникация, силен дух и желание за победа. Изиграхме четири мача, от които победихме в три от тях и един завършихме наравно. Представих се добре. Асистирах за гол и направих дузпа, която сам изпълних след това. Уцелих греда, но изпълнението беше перфектно в горния ъгъл. Вратарят нямаше шанс, но липсваше малко късмет, хаха.


10 дни след лагера трябваше да се обадят, за да съобщят дали някои от скаутите ни е харесал. Вярвах, че ще са ме забелязали. Така и стана - обадиха ми се. Потвърдиха, че имат интерес към мен, но ми съобщиха, че нещата ще се случат трудно, защото през този период са търсили повече защитници. Все пак останах доволен от лагера. Научих много, разговарях с професионалисти, които са изминали този път. Научих неща, които нямаше как да науча другаде. 


Как взе решението да заминеш за Тенерифе и защо избра точно този остров?


Имам много добра приятелка, която от доста години живее там. Често си говорихме за живота и възможности, които предлагат на Тенерифе. Знаеше за моите амбиции. Аз често я разпитвах за футбола там и дори я помолих да научи повече. След известно време ми предложи да отида. Трябваше само да събера пари, да купя билети и да стегна багажа. Тогава бях на 22 години. Реших да рискувам, защото така или иначе бях решил да заживея в чужбина. Когато отидох на остров Тенерифе, моята приятелка ми помогна с всичко. Бях при нея първите месеци. Помогна ми за изкарването на всички документи, дори с разговора с треньора на футболния отбор. Тя беше там и превеждаше. Благодарен съм й за всичко, което направи за мен.



Тогава започваш да тренираш футбол в отбор в Тенерифе. Разкажи малко повече. 


Започнах да играя за клуб “Депортиво Марино”, който е част от четвъртото ниво на испанския футбол - терсера дивизион. Отборът е полупрофесионален, основан през 1936 година. Стадионът им е един от най-добрите на острова, побира 7500 души. Също така имат и помощен стадион с изкуствена настилка, където често тренират и на който Б-отборът се подготвя и играе мачовете си. Всички в клуба работят и се отнасят напълно професионално към тренировъчния процес.


Как протече самото кандидатсване, трудно ли бе началото? 


Още на следващия ден, след пристигането ми на острова, започнах да обикалям в търсене на отбор. Не исках да губя никакво време, все пак затова бях отишъл . С помощта на джипиеса открих стадиона, който за мое щастие беше отворен. Започнах да се оглеждам за човек, с когото да говоря и да опитам да си уредя тренировки. Имах късмет  - първият отбор тъкмо се подготвяше за тренировка и попаднах на треньора. Обясних му защо съм дошъл и какви намерения имам. Очаквах да ме разкара, но вместо това се зарадва. Обясни ми как стоят нещата и ми каза да отида на тренировка с Б-отбора и ако се представя добре, ще мога да започна редовни тренировки. Разговора ни беше на английски, тъй като не знаех добре испанския език. Зарадвах се изключително много, нямах търпение да им покажа на какво съм способен. Единствено се притеснявах за контузията, която имах преди това. Около шест месеца не бях тренирал заради нея и не бях добре подготвен. Това не ми попречи да се докажа. След първата ми тренировка, треньорът дойде и с усмивка ми каза - muy bien,hasta mañana. В превод - много добре, до утре. Голяма радост беше да го чуя.



Мога да кажа че ме приеха добре, момчетата ме окуражаваха ме и подкрепяха. Някои от тях ме последваха в Instagram и гледаха клипчетата на тренировките, които правих. Виждаха, че се старая и влагам много на тренировките. Така им спечелих уважението. В началото имах проблем с комуникацията и темпото на игра, но след втората седмица започнах да свиквам и тренирах все по-добре. Реакциите и скоростта ми се подобряваха. След месец и половина тренировки сезонът им приключи. Следваха два месеца почивка, а след нея имаше пробни периоди. Подготовката беше два месеца, през които изиграх пет мача. Един от тях беше срещу отбор на Тенерифе. След края на подготовката имахме разговор, в който се разбрахме да изиграя един сезон в отбор на име “Фанябе”, тъй като там щях да играя постоянно. Това беше най-доброто решение за мен. 


Каква е разликата между футбола в България и футбола там?


Първото, което ми идва на ум е отношението на клубовете и уважението, което показват към футболистите. Давам пример със себе си - клубът, ръководството и треньорите ми обърнаха внимание. Въпреки че бях никой за тях решиха да ми дадат шанс и да покажа качествата си. В България рядко се допуска такова нещо, дори на юношите рядко се обръща внимание, а какво остава за получаване на шанс. Друга голяма разлика е в качеството - играе се много по-бързо и директно. Не съм играл в Б и А група на България, но съм играл срещу отбори като “Черно море” и “Дунав”, Русе. Смея да твърдя, че доста отбори от “Терсера Дивизион” не отстъпват по качество на нашите професионални клубове.


Имаш ли амбиция да опиташ в други отбори?


Амбицията винаги ще я имам. Всъщност прибрах се временно, защото се появиха усложнения с документацията, която ще ми позволи да играя в официални мачове. В контакт съм с отбора и момчетата. Нужно е търпение! Когато не си доказан футболист нещата се получават по-трудно, но все пак с упорство и постоянство всичко се получава. Въпрос на време е!



Занимаваше ли се с нещо друго на острова?


Да, разбира се. Трябваше да изкарвам пари докато се реализирам. В началото започнах като сервитьор в ресторант със страхотна гледка към океана, след което бях в друго заведение. Работих и като промоутър на бар, продавах и екскурзии. Беше много забавно! Най-вече накрая, когато бях помощник-готвач.


Лесно ли намери приятели?


Запознах се с много хора. Сприятелих се, както с българи, така и с много други - испанци, французи, португалци, колумбийци и дори китайци. Всички бяха много добри с мен. Винаги имаше за какво да си говорим и все още поддържам връзка с тях.


Разказваше ли на хората за България, бяха ли чували за нашата страна?


Да, при всяко запознанство. Повечето испанци не знаеха къде се намира България, но бяха чували за страната ни. Успях да убедя хора от Португалия и Китай да посетят България. Показах им много от красивите ни места и се заинтригуваха.


В момента отново си в България, би ли се върнал на остров Тенерифе?


Тук съм, но не за дълго. На острова прекарах седем незабравими месеца. Определено бих се върнал и ще го направя. Времето ще покаже кога.


С какво се занимаваш в момента?


Продължавам да се развивам. Подготвям се сам в момента - уча испански и английски. Поставил съм си за цел да ги науча перфектно, защото ще са ми от голяма полза в бъдеще. Освен това, когато бях на Тенерифе започнах да работя за социална модна марка на име “beyondBeanie”, която съчетава модата със солидарността. Целта е да помага за промяната на човешки животи. С всеки закупен артикул от организацията се помага на дете в нужда. Предоставят основни продукти като училищна закуска или обяд или принадлежности за училище, униформи и стоматологична помощ. Аз рекламирах продуктите. Заговарях хората и обяснявах за организацията и целите й. 



Какво би посъветвал младите хора, които искат да започнат да преследват своите цели, но нямат смелост?


Действайте! Намерите ли нещото, което ви прави щастливи, правете го без да се замисляте! Слушайте вътрешния си глас, поставете си цели и работете здраво по осъществяването им. Знайте, че всичко е възможно и вярвайте в себе си дори, когато другите се съмняват във вас. По пътя към мечтите ви винаги ще има пречки, но те не бива да ви отказват. Бъдете смели и решителни. Тези качества са изключително важни за успеха. Бъдете благодарни за всичко, което имате. Оценявайте и най-дребното, така ще получавате все повече и повече от живота. Бъдете позитивни, усмихнати и добри.


И за финал - какво за теб и футболът и за какво мечтаеш?


Футболът за мен е начин на живот. Той е това, което ме прави истински щастлив. Футболът е страст и любов . Той е сбор от чувства и емоции, които обединяват хората. Учи те на дисциплина, учи как да се наслаждаваш на победата, но и как да преодоляваш поражението. Дава похвати, с които човек да решава житейски проблеми, нямащи нищо общо с топката. Играта възпитава, изгражда характер и оставя по нещо у всеки, който я обикне.


Мечтая за много неща, но съвсем накратко.. Мечтая един ден, когато погледна баща ми, семейството и всички хора, които обичам, да виждам погледи, изпълнени с гордост. Когато погледна назад, да не съжалявам за изборите и пътищата, по които съм поел, а да виждам същия пламък в очите си. Да бъда удовлетворен и щастлив от постигнатото през живота си!

Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+