Навършват се 143 години от Априлското въстание

Общото събрание на комитетите от Четвърти революционен окръг, проведено в местността Оборище на 14 април, уточнява плана за въстанието и решава то да избухне на 1 май. Поради предателство турски заптиета се опитват да арестуват председателя на комитета в Копривщица Тодор Каблешков и на 20 април той обявява въстанието, за което уведомява околните села с прочутото "Кърваво писмо". Същият ден въстава и Панагюрище, а Георги Бенковски сформира своята конна "Хвърковата чета", с която обикаля селищата в окръга и ги вдига на въстание. Скоро редовна турска армия и башибозук атакуват въстаналите селища. Първи падат Стрелча, Клисура, а след четиридневни сражения - и Панагюрище. Следва Батак и т.н.

Въстанието завършва с разгрома на Ботевата чета и тази на Таньо Стоянов. Близо 80 селища са изгорени, убити са около 30 хиляди жени, деца и мъже.

Това накратко е сухата фактология. Как оценява въстанието, кои са оспорваните моменти за него и значението му - коментира пред Dir.bg историкът проф. Андрей Пантев:

Това е една епопея на обречените. Това е един взрив на нетърпеливите. Това е едно мъченическо усилие България да се присъедини към вече избухналите въстанически размирици на Балканския полуостров. Нека не забравяме, че това въстание беше част от голямата Балканска криза 1875-1879 година. Това до голяма степен предреши идеята, че не може вече само с такива козметични средства европейска Турция да бъде спасявана от мощния балкански и български национализъм.

Сред най-оспорваните моменти е наивната героика, че може с черешово топче да гътнем една триконтинентална империя, но замисълът на въстанието не е въстаниците от Панагюрище и от Копривщица да влязат победоносно в Цариград, а на българите да ни бъде обърнато внимание. Дотогава се говореше за въстанията в Босна и Херцеговина, за Сръбско-турската война, която протича по същото време, за преследването с верски и етнически съображения на едно население, което лежи в основата на европейската цивилизация.

Идеята бе най-сетне да изкрещим, за да ни чуят.

И тук не е, че е противоречиво и погрешно. Имахме исторически късмет, че въстанието избухна в тези подбалкански градчета и слуховете отначало, а после и потвържденията, че това население незаслужено страда под такъв гнет. Благодарение на щастливата случайност, че се научава от журналисти, от мисионери, от дипломати, от временно пребиваващи пътешественици стигна до Цариград. Оттам то се пое от пресата, а после и от общественото мнение и стигна гигантски размери, че нямаше дори и в Англия един голям град, в който да няма протести в знак на солидарност с въстаналото, но жестоко избиваното българско население.

Така можем да кажем, че онова, което днес наричаме гражданско общество, а тогава се е наричало обществено мнение, принуди цялата европейска дипломация да се занимава с българите, даже често пъти по-страстно, по-всеобхватно, отколкото другите огнища на славяно-християнската съпротива. И това до голяма степен спомогна Априлското въстание да стане един морален казус. Нашите въстаници искаха да покажат, че българите не са само добри орачи и копачи, земеделци и пастири, а са хора, които са носители на една дълбока историческа, държавна, институционна традиция, която най-сетне достигна пред очите на света.

Какво се промени

Априлското въстание го промени, колкото и парадоксално да звучи, неговият разгром, или това е триумфът на едно поражение. Тръгна словесна, даже и религиозна кампания в подкрепа на българите и това върза ръцете на антибългарски и антируски сили, които не можеха повече да се съпротивляват срещу освободителната мисия на руската армия и руската дипломация и политика.

Снимка: Изгубената България