Д-р Емилия Баева: "Хората, на които се налага да бъдат настанени в приют,не са крадци и убийци"

Предложението за създаване на такава социална услуга беше на зам.-кмета по Хуманитарни дейности д-р Емилия Баева.

Д-р Баева, кое наложи избора на такъв тип социална инфраструктура? 

През последните години броят на бездомните хора се увеличава по различни причини. Нашата община и въобще в област Добрич няма такъв приют.  Това създава изключително големи затруднения, защото през есенно-зимните месеци, когато навън е студено ние получаваме многократни обаждания от граждани и от различни институции като полиция, болница с репликата „Елате да си го вземете” - има един бездомник, има един замръзнал, който е някъде в града, включително такива обаждания сме получавали и от медии. До този момент сме решавали въпроса с една къща за временно настаняване, която се намира  в централна градска част, на улица „Иван Пенаков”. Тя има капацитет 6 лица, с възможност евентуално до 10 лица да бъдат настанявани през особено студените зимни дни. Тази къща обаче няма статут на социална услуга, ние я отваряме в началото на октомври и в края на април я  затваряме, Общината я поддържа със собствени средства. 

Колко общини в България имат изградени такива центрове за настаняване на бездомни лица?

Като бройка на общините не зная, но всички областни градове в България имат. Аз съм говорила с колеги, заместник-кметове на моята позиция, всички имат, а големите градове имат по няколко, навсякъде Общината се налага да ги дофинансира.  Нуждата от така услуга е изключително важна за града, защото наистина, когато видиш човек на улицата, изпаднал по някаква причина, някак не можеш да го подминеш, нали? Та той е човешко същество. Ние непрекъснато ставаме свидетели на различни апели - да приберем едно котенце, кученце. Разбира се аз съм срещала в социалните мрежи „Да се погрижим за бездомник”, това е всъщност нормалното и правилното отношение, дали е човек, дали е куче, дали е коте, то е живо същество и има нужда от нашата помощ.

Няколко думи за самата сграда, която ще бъде отредена за приют.

Когато търсихме подходяща сграда за изграждане на този приют ние с главния  архитект на общината арх. Боряна Станчева и дирекция „Общинска собственост” посетихме много  общински къщи, много обекти, които са общинска собственост, за да намерим подходящата сграда и се спряхме на тази, която се намира на улица „Хан Кардам”, сграда, която е общинска собственост, но от дълго време в нея не е имало извършване на никаква дейност, не е имало обитание  въобще. Сградата е полуразрушена, тя е с пропаднали подови настилки, с увреден покрив, една сграда, която представлява паметник с архитектурна стойност от местно значение. Това не е някакъв паметник на културата, а означава, че външният облик на сградата е представител на един тип архитектура за един период от време и това всъщност представлява такъв тип паметник, т.е.  Министерството на културата дава указания да ги съхраняваме тези сгради, защото те напомнят за част от нашето минало. Това е статутът на сградата. Ние започнахме през месец май 2018 година едно публично обсъждане, което е задължително по проектите, след това възложихме проектиране на тази сграда, за да се превърне тя в  приют. В момента проектът е входиран в Националния институт по културно наследство (НИКН) и чакаме неговото одобрение.

Имало ли е недоволство от страна на гражданите в съседните квартали заради проекта за изграждане на приют в Добрич?

На проведеното обществено обсъждане нямаше индикации за някакъв проблем. Впоследствие получихме една подписка от хора, които вероятно живеят в квартала. Те считат, че изграждането на приют в този регион застрашава тяхната сигурност, ние отговорихме на това писмо с покана за лична среща с хората, но никой не се яви повече, което ни наведе на мисълта, че хората разбраха, че всъщност ние изграждаме една социална услуга, че хората, които са бездомни, не са крадци, не са убийци, че хората, на които се налага да бъдат настанени  в приют,в някакъв етап от живота си, понякога са просто изпаднали в беда. Това, че се говори, че те са  предимно маргинализирана група не е вярно. Аз съм имала ситуации в приемния ми ден, свързани с хора, които са предоставили своето жилище на децата си и в един момент те не ги искат и ги изхвърлят на улицата. На тези хора аз мисля, че Общината и обществото са длъжни да помогнат, а страха на хората е необоснован, защото в тази социална услуга ще има екип. Услугата ще има директор, ще има социален работник, медицинска сестра, психолог, ако има нужда, хигиенисти. Там ще има денонощно хора, освен това там става въпрос за временно настаняване до 3 месеца. За тези 3 месеца целият този екип на социалната услуга трябва да е помогнал на бездомника, ако няма документи да си направи, ако е с тежко здравословно състояние да се стабилизира, да го насочи да си намери работа. Искам  отново да кажа, че страхът е необоснован, защото в къщата, която беше на ул. „Иван Панаков“, работиха само охранители - 2 лица, които са потребители на приюта на Фондация „Ръка за помощ”. Тези хора дори не бяха подготвени да работят в такъв тип социална  услуга. Последният настанен в нашата къща беше един мъж, който работеше, той просто беше останал без дом и това временно настаняване му даде възможност да си регулира живота и да си намери жилище, след като получи финансова стабилност. Така че за мен страхът и негативното отношение към местоположението на този приют са необосновани.Не бива да се правим, че не виждаме бездомните и хората с увреждания или да ги затваряме в покрайнините на града, това е било политика на тоталитарното време. Всички лица с увреждания, всички такива домове са правени в някакви отдалечени от областните градове малко села, т.е. правим се, че ги няма. В нашия град може да не са много, но все пак ги има, за мен белег на зрялост за едно общество е как се отнася то точно към този тип хора.  Разбира се има и изисквания – приютите  трябва да са в урбанизирана територия, трябва да са близо до друга социална услуга и до здравно заведение, зада  може да им се окаже нужната помощ. Ние тези хора не ги заселваме там – те няма да живеят там и няма да живеят сами. 

Бездомните хора и сега ги има, те спят по входове, те спят в болницата, където е топло, те спят там, където намерят и ако никой не се погрижи за тях тогава се маргинализират, те са страшни, когато са навън. Когато имат към себе си нормално човешко отношение, аз мисля, че те не са лоши.  Не приемам израза „Да, имаме нужда и не сме против изграждането на приют, но да не е в тази част на града”, а къде да е?

Кога се очаква да започне ремонтът на сградата?

На 13 април входирах цялата преписка и целия проект в НИКН. Срокът за съгласуване на проектното предложение е до 4 месеца, т.е. считам, че един месец вече е изтекъл, вече сме във втория. Нямаме причина да не бъде приет проектът, съобразени са всички изисквания, ние не променяме облика на фасадата, а само вътрешната част, която е порутена. В края на 2019, началото на 2020 ще започнем ремонта, но кога ще започне да функционира не мога да кажа. Като приключат ремонтните дейности, ще кандидатстваме за финансиране, защото това е социална услуга, която е държавно делегирана дейност и ние ще получаваме финансиране от държавата. Докато заработи може да минат и 2 години.

В какъв размер са средствата, които са нужни за ремонтните дейности?

Средствата, които са нужни са в размер на 490 000 лв. от Оперативна програма „Региони в растеж”. 

С какъв капацитет ще е приюта и какви ще са правилата, по които ще работи?

 След преустройството на сградата, в нея могат да бъдат настанени 15 лица. Това е във връзка с проучването за необходимостите на нашия град. Ние получихме подкрепа за този приют от Бюрото по труда, БЧК, от Добричка община, от Фондация „Ръка за помощ”, от управата на другия приют, който съществува в Добрич в църквата „Света Троица”. 

В приюта ще се задоволяват базовите потребности на хората като подслон, храна. На хората в беда ще им бъде подсигурена вечеря, хигиенни нужди, къпане, смяна на дрехите и съдействие за намиране на работа.  По методиката хората, изпаднали в неравностойно положение ще пребивават в социалната услуга от 17 часа на днешния ден, до 10 часа - на следващия. Т.е. те само ще нощуват, ние подсигуряваме подслон, а не ги настаняваме. Това не е социално жилище, това не е общинско жилище, че когато ги заселим да останат там цял живот. Те ще имат право да пребивават там до 3 месеца в годината. Всичко ще бъде контролирано и аз мисля, че това е правилната стъпка в посока нашето отношение и грижа към бездомните. Никой не е застрахован и всеки един може да се окаже в даден момент от живота си бездомен.

Освен с подслон Община Добрич се стреми да помага на хората изпаднали в подобна ситуация?

Община град Добрич се опитва да помага по всякакъв начин, в зависимост от конкретната ситуация. Не можете да си представите социалните експерти от функция „Социални дейности” какви домове посещават понякога, имали сме какви ли не случаи. За мен е особено важно и факт, който не мога да подмина с безразличие, че много често са ме посещавали съседи на лица, които са изпаднали. Съседи, които се опитват да помогнат, но в един момент в тяхната безпомощност те търсят вече Общината. Имали сме случаи, в които даже търсихме възможност да обезпаразитим един дом, частно лице, чиято стая беше пълна с бълхи. Съседи се обадиха, експертите отидоха да видят на място. Така, че упреци от рода на „От Общината не си вършат работата” са изключително обидни за хората, които си вършат работата. Това, че не знаем какво правят те не ни дава право да говорим по този начин. До такава степен е била жалка и трагична картината, че фирмата, която намерихме реши да поеме обезпаразитяването за своя сметка. Аз даже казах, че ще платя с лични средства или ние ще съберем пари в нашата дирекция, за да помогнем на този човек. Фирмата обезпаразити стаята на човека напълно безплатно и след определен контролен период го направи още веднъж. Това е онова човешко отношение, те са видели мизерията и са решили, че могат да направят едно дарение, не на Общината, те го направиха за човека. 

Опитваме се да помагаме при осигуряването на общински жилища на хора, които са крайно нуждаещи се, или да съдействаме за настаняване в социални институции на хора, които са изпаднали в безпомощност. 

Другият начин е просто да им оказваме психологическа подкрепа – консултация със социален работник, или намиране на работа чрез програмите за временна заетост или за хора с увреждания наБюрото по труда. Ние сме помагали за издаване на лични карти, част от експертите са настойници на хора под запрещение, които имат близки, които не ги искат. Откакто съм на тази позиция съм имала възможността да приемам различни хора, да ставам съпричастна и да се вълнувам от най-различни истории, които някога наистина са драма, цял живот да си работил, да си имал деца, да си ги отгледал, да си ги изучил, да им предадеш своето жилище, за да осигуриш тяхното спокойствие и в един момент да се окажеш нежелан и да си на пътя. Тези хора идват и плачат и е безкрайно неприятно и тъжно, така че опитваме се по всякакъв начин и с каквото можем да помогнем и все пак границата на нашите правомощия не е безкрайна.