Диян Дейков: Тайната на успеха в спорта е постоянство и упоритост

Дейков е състезател е по вдигане на тежести е от 1974 година. Негови лични треньори са били Стефан Цончев и Любомир Илиев. До 1980 година защитава цветовете на клуб “Добруджа”, а от 1980 до 1982 година е щангист на “Академик” (София). Получава званието “Майстор на спорта”, а по-късно и „Заслужил треньор” от Българската федерация по вдигане на тежести . 

За времето от 1982 до 1984 година работи като физкултурен организатор в БКС (Благоустройство и комунално стопанство) в Добрич. Диян Дейков е и съдия международна категория от 1992 година. В момента работи като  преподавател в ОУ „Хан Аспарух” в Добрич.

Кога и как започнахте да се занимавате със спорт?

Занимавам се със спорт от край време, откакто се помня. Тренирал съм лека атлетика и съвсем случайно започнах да се занимавам и с вдигане на тежести. През 1974 година, мисля, че бях 8 клас тогава, един бивш световен рекордьор - Станьо Марков, който беше съсед на мои роднини на село, ме заведе в залата за първи път. Помня, че тя беше препълнена с деца, тренираше се целодневно - на смени. Реших да опитам, хареса ми и така до ден днешен. 

Какви са Вашите лични успехи?

Като юноша бях доста перспективен, но на 17 години получих една много тежка контузия, която след една година се повтори и спря кариерата ми на голям състезател. Медалист съм от Първенства в България и Майстор на спорта. Едни от най-големите състезания, в които съм участвал са Международните турнири, които правихме в Добрич и в Полша. Спомням си, че бях на едно състезание, на което щяха да определят националните отбори за Световното първенство за юноши в Търговище, там си извадих за пръв път лакътя, след една година това нещо се повтори и приключих със спорта. Няма безопасен спорт, даже и в шаха се ритат под масата.  Първият ми медал беше бронзов на Републиканско състезание.

Получили сте званието „Майстор на спорта”. Разкажете ни малко повече за това.

Тогава се покриваха нормативи на Републиканските първенства и това беше много престижно постижение, защото трябваше да се постигнат определени резултати за определена категория и се даваше титлата „Майстор на спорта”. Изискванията бяха много високи като резултат и много хора се стремяха, но малко успяваха да ги покрият. 

От 1986 година тренирате млади спорни надежди. Как се случи това?  

Тогава работих като физкултурен организатор в БКС, завърших института и ме поканиха от Дружеството, тогава имаше Дружество със секция „Вдигане на тежести”. Негов ръководител беше Симеон Колев, който ме покани за треньор и така се започна.

Разкажете ни малко  повече за работата си в Албания и Виетнам. 

През 1994 година бяхме на един турнир в Анталия, там случайно се запознах с албанския треньор и президента на клуба, които тъкмо щяха да започват да се занимават с вдигане на тежести в град Елбасан. Те ме попитаха за някои системи за тренировка и аз, разбира се, им помогнах. Впоследствие по тази методика бяха станали шампиони при юношите и децата.  След 2000 година, на път за състезание в Констанца,  те минаха през Добрич, намериха ме и ме поканиха да отида за 10 дни в Елбасан, след това ми предложиха работа като треньор, аз приех и започнах.  Още първата година направих европейски шампион, след това двама братя – мои възпитаници, достигнаха до Олимпиадата, като единият беше най-малкият от всички участници – на 16 години.  Много успехи имах тогава и се радвам, че от мен тръгна спорта вдигане на тежести в Албания. След това спонсорът, който ме извика там почина и започнаха проблемите. Веднага след Олимпийските игри в Лондон, на които двамата братя станаха 13-и в категорията си, се прибрах в България и приключих. Но до ден днешен поддържаме приятелски контакти с клуба.

По-късно, когато бях помощник-треньор на националния отбор на България, с тима бяхме на лагер в Асеновград. Там се запознах с един виетнамски състезател, с български треньор и съответно преводач.  През 2010 година треньорът му случайно ми се обади и ми каза, че идват да тренират с 4 души в Добрич за два месеца. По-късно единият от тях стана първи на SEA Games - най-престижните игри за цяла Източна Азия, които се провеждат на 2 години и участват 14 държави. Да станеш шампион на тези игри за тях е най-престижното постижение, тях не ги интересува нито Олимпиада, нито нищо друго. След което, през 2011 година ме извикаха във Виетнам с договор. Под мое ръководство Ле Куок Тоан Тран стана шампион на 56 кг – това най-престижната категория за азиатците. Той стана и четвърти на Олимпийските игри в Лондон, но българинът, който се състезаваше за Казахстан - Валентин Христов, беше дисквалифициран заради допинг и моят възпитаник стана бронзов медалист. В крайна сметка и тук се получиха някакви малки недоразумения и веднага от Олимпиадата си взех билет за България и прекъснах работата си там, въпреки че имах договор за още година и половина. Чисто и просто избягах. Учудващо, през 2016 година отново ме потърсиха. По принцип някой избяга ли - трудно го викат отново, но мен ме извикаха в Южен Виетнам да развиваме щангите. Там някакъв китаец работел с група спортисти, но нямали никакви постижения. Федерацията се свърза с мен посредством преводача и започнахме да развиваме там вдигането на тежести. След няколко години вече имахме  национален и световен шампион  и медалисти от азиатски първенства. 

Трудно ли се подготвят състезатели за Олимпийските игри? 

Страшно трудно! Специално в Лондон бяхме четирима – аз, преводачът, едно момче и едно момиче.  Никой не ни съдействаше с нищо. Постоянно ни правиха проби за допинг, понякога преди състезание достигаха по 4-5, като на другите не им взимаха изобщо. Влязохме в олимпийското село следобед и на другия ден в 6 часа влязоха в стаята на състезателя и го измъкнаха, за да му вземат кръвна проба. Въпреки всичко той стана трети и се окичи с бронзов медал.

Колко щангисти сте тренирал през годините?

Страшно много, даже имаше изисквания, в които беше посочено, че една група не можеше да бъде с по-малко от 12 човека и трябваше да работим минимум с три. По едно време се бях специализирал тук в Добрич, благодарение на Симеон Колев, и работих само с жени. 

Бях учител по вдигане на тежести и в УСШ до закриването му, след това ни прехвърлиха в „Спортни имоти” и кметът на Добрич ме уволни. Трябваше да си пусна неплатен отпуск, за да отида до Виетнам, но той ми отговори, че няма да ме пусне в отпуск, а ще ме уволни. Така и стана, а имах право на неплатен отпуск. И така от 2018 година съм учител в ОУ „Хан Аспарух”. 

Разкажете малко повече за състезателите, които сте подготвял. Кой остави траен спомен у Вас?

От всеки състезател остава спомен, първата ми най-добра състезателка е Сийка Стоева, която е два пъти европейски шампион, трета на Световно първенство и петкратен републикански шампион на България. След нея бяха Янка Минчева, Петя Петкова, Изабела Драгнева. Мога да кажа, че най-добрите състезателки в Добрич са тренирали при мен. От мъжете Веско Петракиев, който е национален състезател и още много други. Най-големите ми успехи освен с отбора на жените, са с албанци и виетнамци. 

Каква е тайната на успеха в спорта?

Тайната на успеха е постоянство и упоритост.

Какво ни дава и какво ни взима спорта?

На мен специално спортът ми е дал всичко. Предполагам, че също ми е взел много, защото от тренировки съм нямал време да си изживея детството, но пък благодарение на спорта станах известен и обиколих почти целия свят. 

Какво е мнението Ви за сегашното състояние на спорта – вдигане на тежести, в България?

От 2011 година нямам нищо общо с вдигането на тежести в България, защото тогава президент на Федерацията стана Неделчо Колев, който, поради лични вражди помежду ни, не прие клуба ми СК „Джим” за член.  В момента членуваме във Федерацията по силов трибой и участваме на съвсем несвойствени за нас състезания и тренировки, но за да развиваме с Йордан Дейков някакъв вид спортна дейност се принудихме да станем членове на Федерацията по силов трибой. Единствената причина да не ни приемат в тази по вдигане на тежести е, че аз съм много голям приятел с бившия президент Антон Коджабашев. 

И все пак, според Вас на какво ниво е този спорт у нас?

На никакво ниво не е, има 3-4 спортисти, които участват в състезания, хвалят се, че са взели 47 медала за тази година, но това са медали в отделните движения, което означава, че имат само 7 медала в двубоя. Преди години да се класираш по-назад от второто място беше голям провал. За всички мои състезателки беше голяма чест да влязат в националния отбор, защото конкуренцията беше страхотна и се знаеше, че който влезе има шанс да участва на първенство.  Сега няма хора, за да направят цял отбор и постоянно има допинг скандали. 

Какво ще пожелаете на децата, които искат да се занимават със спорт?

Пожелавам им да са по-смели и да влизат в залите по-често.

Въвеждащият текст в началото на статията е по книгата „От равна Добруджа до Олимп” на Руслан Йорданов и Неделчо Колев.