Иван Иванов: Надявам се да успея да защитя достойно наследството, което ми е оставено в Професионалния ансамбъл „Добруджа”

Иванов е родом от град Силистра, възпитаник е на Националното училище за танцово изкуство в София и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив. Работил е и като помощник-ръководител в Детския фолклорен ансамбъл „Добруджанче“. Създател е на Музикално-танцова студия „Палитра“ в Добрич.

Да започнем с малко история, как започна всичко, как се зароди любовта Ви към фолклора и народните танци?

Любовта ми към фолклора и народните танци се зароди в мен още в детството ми, когато моите родители за пръв път ме заведоха в танцовата зала. По онова време, още преди демокрацията, това се определяше от възрастните – ръководителите минаваха през училищата и детските градини и правиха бърз оглед на децата, които са пред тях и съответно отправяха покана към родителите да ги заведат в залите. 

Моите родители ме заведоха, но като всяко дете – аз бях малко непостоянен, не бях така въодушевен още от самото начало.  По лесно и по-хубаво е да играеш навън с топката, отколкото да влезеш в залата и някой да те кара да правиш нещо. Родителите ми и съответно ръководителят ми  в ансамбъл  „Добруджанче” Иван Иванов прецениха, че имам потенциал в тази дейност, в началото ме позаставиха, но по-късно в мен се отпуши това, което съм си носил като гени и наследство – безграничната любов към фолклора. Моят дядо буквално живееше за фолклора и може би, аз съм наследил искрата от него. Просто е имало необходимост от 1 -2 години, за да се отключи този интерес и това нещо в мен. 

От 1998 година сте част от ансамбъл „Добруджа? Как попаднахте в Добрич и в ансамбъла?

Преди години в Силистра трябваше да има концерт на ансамбъл „Добруджа”, но той не се състоя по някакви причини. Тогава, още на секундата,в  която отидох до театъра и разбрах, че концертът пропада, вече бях взел решение, че ще звънна и ще се свържа с ръководството му, за да разбера какви са перспективите и има ли възможност да стана част от трупата. Съответно нямах търпение и понеже тогава нямаше мобилни телефони, изчаках да дойде другия ден.  На сутринта вече бях успял да намеря телефонния номер на ансамбъла. Звъннах, тогава Христо Христов ми вдигна, съответно зададох въпроса дали има място в ансамбъла за мен. Отначало той се отнесе с леко недоверие към мен, понеже в годините доста хора непремерено мислят, че могат да бъдат част от състава на ансамбъла, но не осъзнават, че това е един много специфичен и тежък труд. Това, че имаш желание, не значи, че можеш да изпълняваш тази професия. Христов ме попита къде съм танцувал, с какво съм се занимавал. Когато му отговорих, че съм завършил Професионалното държавно хореографско училище в София на секундата ме попита кога мога да отида и съответно още на следващия ден аз бях в Добрич, за да мина конкурс. Приеха ме и от тогава съм част от ансамбъл „Добруджа”. 

Предполагам сте имал възможност да се присъедините към други ансамбли, защо точно „Добруджа”?

Причините са няколко. След като завърших средното си образование, това бяха времената, в които все още имаше казарма, трябваше да отбия военната си служба, след което желанието ми да се занимавам и с преподаване и с ръководене на детски състав надделя. На сърцето ми беше ансамбъл „Добруджанче” – това е моят първи танцов дом. Прибрах се в Силистра, реално нямаше и 5-6 месеца ми се отвори възможност да започна работа в „Добруджанче” и затова си останах в родния град, но някъде дълбоко в себе си аз бях неудовлетворен от това, че имам желанието да танцувам и да се превъплъщавам в различни роли. 

Кандидатствах в Пловдив, за да си продължа образованието, но някак идеята да бъда част от ансамбъл „Тракия” не ми беше на сърце. Имах щастието мои състуденти да бъдат в ансамбъл „Филип Кутев”, съответно аз отправих към ръководителя му едно запитване и желание да ме приеме в трупата, но тогава физически бях доста по-променен, имах едни оперативни намеси, които ме предразположиха към напълняване, съответно не издържах много добре на темпото, на всичкото отгоре бях с дълга коса и най-вероятно те не проявиха голям ентусиазъм да ме привлекат към трупата си. Като стил, усещане и настроение ансамбъл „Дпбруджа” винаги е бил в мен, просто като дете и като младеж не съм осъзнавал толкова добре. В момента, в който стъпих в залата на ансамбъл „Добруджа” осъзнах, че това е моят втори танцов дом. 

Вече сте хореограф на професионалния ансамбъл в Добрич, как се случи това?

Може би нещата се случиха по естествен път. Аз лично не съм го планирал и не съм смятал, че именно по този начин ще се развият нещата, защото като хореограф винаги съм искал и винаги съм се занимавал със съвременна хореография. Там си получавах това, което търсих като творец, но тук от 5-6 години осъзнавам, че фолклорът винаги е по-силната част в мен като умение, познание и усещане.  Христо Христов вече беше придобил възраст за пенсиониране, той започна да споделя, че се изморява, защото това е много тежка работа и професия. Къде на майтап, къде наистина, но се стигна до момента, в който той наистина реши да се откаже и направи бенефис. Аз в този период вътрешно в себе си бях намерил смелост и убеждение, че това е моето ново амплоа, кандидатствах, за щастие бях одобрен и се надявам да успея да защитя достойно и наследството, което ми е оставено и моето име.  

Трудно ли се преминава от страната на редовите танцьори в тази на хореограф на професионалния ансамбъл?

Не е лесно! Не знам дали е трудно, но определено хем е интересно, хем е странно, в същото време смелостта, която трябва да я имаш, за да застанеш пред можещи хора и в същото време да изискваш още повече от тях, да ги мотивираш да дадат още повече от себе си, се оказва, че не е толкова лесно. За сега колегите са достатъчно толерантни, за да ми дадат този шанс. Започваме добре, силно се надявам и аз и те да тръгнем  в една и съща посока. Нашата професия е емоционална и много трудна, защото ние сме артисти. Много често трябва да преминеш в роля, в която личното ти състояние не ти позволява и все пак ти си длъжен да го направиш, така че тези моменти са доста сложни и трудни, но опитът, който колегите имат на този етап не ми пречи да си изпълнявам задълженията като ръководител. 

Как се чувствате от това, че вече няма да сте под прожекторите на сцената, а ще бъдете зад нея?

Чувствам се спокоен. Вътрешно аз усещам, че това е новото ми Аз и го искам много по-силно от това да обуя отново цървулите, да изляза на сцената, да се усмихна, да се провикна. Чувствам като дете, което няма търпение да отиде на първия си цирк или забавление, за което само е чувало. В момента ми е по-приятно и по-интересно да бъда в това амплоа, отколкото да облека костюма. След време ще разбера каква е била истината. 

Какви са бъдещите Ви творчески планове и идеи?

Те винаги са били едни и същи – да поддържаме невероятния репертоар на ансамбъла, да поддържаме невероятното ниво на професионализъм в него, да успеем да мотивираме достатъчно опитни млади артисти, защото ние не сме школа, а институция. Който желае да се включи в нашите редици трябва да е достатъчно подготвен, за да може да застане до артистите, които в момента изпълняват ангажиментите си. Това, което трябва да поддържаме е високото ниво, което сме задали като ансамбъл. Моите цели са да правя постановки, но това ще се случи постепенно. Имаме идеи, имаме желание, даже и в момента работим върху една постановка, която ще предложим. Силно се надявам тя да е достойна за нивото на ансамбъл „Добруджа”.

Какво бихте казали на младите танцьори? 

Бих казал на младите хора да се интересуват повече от професионалните трупи и ансамбли, защото ние все още носим истинския фолклор – този който ни е завещан от нашите родители, баби и дядовци, този възрожденски фолклор, който на практика ни държи като нация.