Георги Дачев: Светът в момента има голяма нужда от музика и култура

Днес е световният ден на музиката и поезията, честит празник. Нека започнем от самото начало, как се зароди любовта Ви към музиката?

Любовта ми към музиката се зароди още когато бях много малък. Бях болнаво дете и майка ми ме водеше при една лекарка да ми бие инжекции, аз обаче бях толкова запленен от пианото в ъгъла, че не усещах как ми бият инжекциите и не ме болеше изобщо. Тогава разбрах, че това е което искам да правя и ми носи най-голямо удовлетворение. 

Какво е за Вас музиката?

За мен музиката е нещо, което ако го няма, няма да мога да бъда себе си. 

Свирите на китарата, тя ли беше първата Ви любов, или сте опитвали да свирите и на други инструменти?

Пианото е първият инструмент, който ме плени и в първата ми банда трябваше да свиря на пиано, защото когато ме взеха нямаха клавирист и ръководителят ми каза: „Ти ще свириш на пиано!”, аз отговорих, че не съм свирил, а идвам като певец. Той отговори, че трябва да подкрепя с пиано, защото ще стане много хубаво. Благодарен съм му, защото се научих да свиря и на пиано. В момента в DO SHO BAND свиря на бас китара, тъй като нямаме басист, но все повече започна да ми харесва. 

Разкажете малко повече за тази първа група.

Първата ми група е от Каварна, създадохме я с приятели, с които споделяме обща любов към музиката и до ден днешен все още свирим заедно понякога. Групата се казваше ACCESS. Боби Димчев, който ни беше китарист в ACCESS, сега е китарист в DO SHO BAND, така че приятелството остава. Васил Шопов също е от старата ни банда. С ACCESS изживях най-хубавите си години, направих първите си стъпки в музиката, първите стъпки в любовта, първите стъпки в репетиционната. Всичко това се случи с първата ми банда. Благодарен съм на момчетата от ACCESS за всички страхотни мигове. 

В колко групи сте свирил от началото на музикалната си кариера?

В четири, като в едната бях за кратко нает като басист, само че тя не просъществува. В трите съм свирил и пял, като двете са ACCESS и DO SHO BAND, а другата беше нещо като парти група, с която работихме в чужбина. 

Как се роди идеята за създаване на DO SHO BAND?

Когато преди седем години с първият ни барабанист излязохме в чужбина се зароди идеята да правим музика заедно. Няколко месеца по-късно той се ожени и трябваше да спре да идва с нас в чужбина, но желанието остана. Осем години по-късно се срещнахме и в началото на пандемията за добро или за лошо основахме тази банда. Тя е кръстена на мен, защото аз съм Георги, приятелите ме наричат Гошо, седемгодишният Боби, синът на една приятелка, не можеше да казва Гошо и ми викаше Дошо. На мен страшно много ми хареса, а и на хората им става странно като кажа DO SHO BAND. Казват си: „Хм, какви ли са тези от DO SHO BAND?”.  Като проверят в интернет това е единственото, което излиза. С бандата написахме едно парче, ей така, общо взето без да искаме, докато бях в чужбина. Всеки си изсвири партията и така се роди нашият първи сингъл, който се нарича „Свети”. В песента говорим за хората, които преобръщат настроението ни от лошо към добро точно за секунди. Всеки слушател има поне един такъв човек до себе си и си мисли за него докато слуша парчето. След това написахме песента „Даже да не стигнем”. Написах го точно за 15 минути в една от паузите между работа. Текстът ми беше с главата, написах си го на телефона, след това записах първите китари, барабанистът даде идея за ритъма и го сглобихме. След това дойде парчето „Белези”, което посвещаваме на всички онези, които все още не сме готови да пуснем да си идат.  Пак оставяме едно празно място за всеки слушател да сложи любим човек и да си мисли за него, докато слуша песента. 

Нека споменем и колегите, с които свирите рамо до рамо. 

Боби Димчев и Васил Шопов са двамата китаристи, които са с мен от ден първи. Те са от Каварна и са ми приятели от детството. Мирослав Цанов, когото наричаме бат Мими Цанов, е от Плевен, в момента живее във Варна. Свири брутално на барабани. Това ни прави много добър екип, всичко е много лесно с момчетата. 

Какъв е стилът на групата?

Аз определям групата като поп-рок банда, защото това е много широк и всеобхватен стил. В същото време е много достъпен до публиката. Това е любимият ми стил музика и може би затова именно натам ме тласка творчеството. 

Какво искате да предадете на слушателите си?

Първо и единствено, което е и най-важно от всички, е да им предадем усмивка. Това е единственото, което ме интересува, аз искам когато пея пред хора, те да са щастливи, да се забавляват и да приемат емоцията, която им предаваме. 

Имате три авторски парчета, да очакваме ли скоро и вашия първи албум?

Не сме мислили още нито за заглавие, нито за продуциране. Това е една от мечтите ми и се надявам скоро да съберем достатъчно песни и тя да стане реалност. Аз вече съм на 32 години все още нямам първи албум, има хора на по 20, които имат зад гърба си вече три албума. Пожелавам на цялата банда скоро да се поздравим с първия си албум. 

Песента „Белези” достигна висоти в класацията на БНР, как се чувствате от това?

Първо не можах да повярвам, защото на 6 април я издадох и я изпратих като ново предложение в БНР. Аз нито знаех реда, кое как става, нито кога ще влезе… В един момент, когато на 3 септември, строяхме сцената за Българево рокс, телефонът ми звънна, аз вдигнах и ми казаха, че на 7-ми влизаме като ново предложение в класацията на националното радио. На 14 септември направо оглавихме третото място, като и в най-смелите си мечти не съм вярвал, че това може да се случи. По-късно разбрахме, че сме се изкачили на второто място, което е невероятно. 

Музиката и текстът на „Белези” са твое дело, трудно ли ти беше написването им?

Музиката и текстът на всички парчета са мое дело. Не е трудно, когато имаш за какво да мислиш, не е трудно когато имаш неизказани неща, които да наредиш в рими и текст. Не, никак не е  трудно когато имаш чувства, за които да пееш. 

Тя има и свой клип, разкажете малко повече за него.

Сякаш на шега заснехме клипа в едно порутено училище в с. Вранино. Това е любимата ни дестинация, аз имам още едно видео, заснето там, като солов артист. Мястото не е случайно. Точно като това изоставено място се чувства лирическия герой в песента. Заснехме го с помощта на моят голям приятел Драгомир Димчев, който монтира клипа и успяхме на 30 юли да го покажем пред България. 

Песента е посветена на хората в нашия живот, които не сме готови да пуснем да си тръгнат, има ли такива хора в живота Ви и какво бихте им казал?

Те могат да бъдат всякакви, може да бъде любов, може да бъде татко, дядо, които вече ги няма.  С това парче искам да им кажа, че съм си прекарал много добре с тях, където и да са. 

Какво е твоето пожелание за нашите читатели в Деня на музиката?

Пожелавам ви много музика и много вдъхновение. Подкрепяйте българската музика и култура, защото в тези странни времена те са последното нещо, което тръгва и първото нещо, което спира. Светът има нужда от култура и музика в момента. Пожелавам Ви много усмивки.