Ани Ехиян: Рисуването ме кара да се чувствам завършена, пълноценна и щастлива
Ани Ехиян е художник, който рисува портрети, а от скоро залага и на нов предизвикателен стил – хиперреализъм.
Тя е на 35 години и е от Добрич. Завършва специалност „Промишлени изкуства – мода“ в Югозападен университет „Неофит Рилски“ в Благоевград. В творчеството си залага на рисуване с акрилни бои и сухи пастели. За умението да съживява образи и цветове върху платно, Ани споделя в интервю за Добрич Онлайн.
Ани, представи се за нашите читатели.
Родена съм и живея в град Добрич. На 35 години съм, семейна с две дечица. Завършила съм „Промишлени изкуства” в Югозападен университет Неофит Рилски, гр. Благоевград. В рисуването трудно могат да се поставят точни времеви граници. Имала съм моменти на приливи и отливи. Но най-важното е, че имах мечти в тази посока. Винаги съм обичала изкуството. Като дете гледах любимите си автори и им се възхищавах. Мечтаех да мога и аз така. От мен да излиза нещо красиво, да въздействам, да вдъхновявам, да докосвам, както аз съм била докосвана. Все още мечтая за това. Понякога, обаче, тези блянове ми се струваха невъзможни. Когато не се получаваше, а то се случваше често, падах духом, обвинявах се, неведнъж съм се отказвала. От три-четири години си обещах, че повече няма да го допускам и няма да търся оправдания. Работя упорито. Ако не намирам време, търся начин да намеря. Ако не намирам вдъхновение, го търся. Ако не съм доволна от резултата, го приемам като опит. Убедих се, че не трябва да спирам. Движението е стъпка. Дали е малка или голяма - няма значение. Рисуването ме кара да се чувствам завършена, пълноценна и щастлива.
Преди години отново сме ти вземали интервю. Тогава акцентът беше портретите, но напоследък залагаш на нов стил - хиперреализъм. Разкажи повече за него.
Хипперреализмът се появява последните години на 20 век. На основата на фотореализма. Фотореализмът се опитва само да наподоби снимката. Хиперреализмът създава образи, които са по-реалистични от фотографските си източници. Хиперреалистите отразяват онази симулация на реалност на дигиталните медии, която изглежда по-реална от истинската. В нея всички отблясъци, сенки и текстури са толкова отчетливи и детайлни, че се превръщат в по-убедителна версия на действителната реалност. Аз лично не смятам, че съм достигнала такова ниво на въздействие. Последните ми работи са по-скоро опити и търсения, подсъзнателни и чисто интуитивни. Съвсем случайно са в тази посока. Утре може да е друга. Обичам детайла, да приближа максимално обекта и да го изследвам. Да проследя всяка негова извивка, да открия локалните цветове, от които е изграден. Конкретна техника няма или поне аз не знам такава. Хващам четките и акрилните бои и се опитвам да съм максимално близка до истината. Нужни са доста търпение, концентрация и наблюдателност. Колко време отнема не съм сигурна, губя представа за него.
Да припомним с какви други техники рисуваш.
Преди години мъжа ми, тогава бяхме още гаджета, за един мой рожден ден ми беше подарил комплект сухи пастели. Един доста голям набор от цветове. Бях очарована и вдъхновена. Нямах много опит със сухия пастел. С нетърпение започнах да опитвам разни неща. Обаче се оказа, че не е така лесно, както изглежда. Хващах ги и ги оставях няколко пъти, докато накрая съвсем ги зарязах. Реших, че това не е моят материал. В последствие захвърлих и всичко, свързано с рисуването. Години след това мои приятели ми поръчаха портрет за дъщеря им. Първоначално отказах, но някак си се реших да опитам. Приятелка ме посъветва да опитам със сухия пастел, тъй като с него ставали чудесни. Дърпах се доста, спомняйки си неуспешните си опити. Не знам как, но накрая ме убеди. Каква борба беше само… Помня, че докато го рисувах няколко пъти се разплаквах от безпомощност. Казвах си „не можеш”, но и един друг се обаждаше „хайде ще се справиш”. И на края се получи. Получи се един чудесен портрет. Оттогава сухият пастел е постоянно до мен и се разбираме чудесно. Успях да го подчиня и да го направя свое изразно средство. Обичам го!
Какви картини поръчват хората, за какви поводи?
Поръчвали са ми за всякакви поводи - рождени и именни дни, годишнини, сватби, а понякога и без повод. Случва се някой просто да пожелае моя работа да стои в дома му.
Имаш две дечица – как съчетаваш това да си майка с рисуването по време на извънредното положение?
В ежедневието ми няма голяма разлика. Стремя се да съм добре организирана, за да бъда пълноценна в отношенията си със семейството, домашните задължения и рисуването.
