Велизара Петкова и Стефан Сърчаджиев: За магията на театъра и любовта

Велизара Петкова и Стефан Сърчаджиев: За магията на театъра и любовта
Те са млади, красиви, влюбени в театъра и един в друг. Те са Велизара Петкова и Стефан Сърчаджиев. Двама актьори, избрали да творят и да се развиват в малкия град. Те ни разказват за работата си в Драматичния театър „Йордан Йовков” в Добрич, личните творчески проекти и любовта към актьорското майсторство и един към друг.

Предлагам ви най-напред да се представите с по няколко думи. Откъде сте, какво сте учили? И кога се зароди любовта ви към театъра?


Велизара Петкова – Родом съм от град Нова Загора, но в 6 клас се преместихме с родителите ми да живеем в Сливен и там ми се зароди любовта към театъра. Не си спомням дали от училище, или майка ми ме заведе за първи път на театър. Много ми хареса тогава самата атмосфера, самата енергия в залата и след този мой осъзнат първи път. От 6 до 12 клас почти всеки ден бях на театър, когато имаше представления в Сливен. Гледах по няколко пъти представленията, защото можех да бъда в някакъв друг свят, да го съпреживея с актьорите. Тогава е било подсъзнателно, тъй като след като завърших гимназия, реших, че искам да кандидатствам психология, но не ме приеха и една година работих в София различни неща – бях сервитьорка, аниматор, кол център… Реших на шега следващата година да кандидатствам в НАТФИЗ, не очаквах, че ще ме приемат, просто защото не съм била в тези среди, представата ми за театър не беше, може би, вярна дори. 


Стефан Сърчаджиев – Що се отнася до любовта ми към театъра, може би съм бил 6-годишен, когато баба ми ме заведе в театъра да гледам постановка, в която участваше дядо ми Сава Хашъмов. Той беше актьор в Народния театър, мисля, че гледах тогава за първи път „Самолетът беглец” по текстове на Камен Донев. Тогава се влюбих в театъра. Тогава знаех, че искам да съм част от това нещо. 


Как се случи така, че се озовахте в Добрич и сте в трупата на Драматичен театър „Й. Йовков“? От колко време сте тук и какво ви харесва най-много?


Велизара Петкова – Случи се така, че моето бивше гадже, той все още е от трупата, казва се Димитър, си беше тук. Решихме пак да се съберем и аз изненадващо реших да дойда в Добрич. Хванах автобуса без дори да съм го планирала и дойдох. Тогава в театъра празнуваха 90-годишнина и аз се озовах на едно празненство с колегите. Тогава се запознах с директора и той ми предложи щат, аз трябваше много по-късно да дойда в театъра – след като завърша през септември, но дойдох през февруари, тъй като Стефан звънна на единия режисьор да ме вземе в пиесата, която подготвяха. Реално от две години съм тук. Театъра като сграда и нещата, с които разполага, е прекрасен, сцените са прекрасни, също така публиката тук в Добрич е много хубава, има много театрална публика, за разлика от други провинционални градове, където жестоко липсва. 


Стефан Сърчаджиев – Аз съм вече от четири години в добричкия театър, когато дойдох бях приятно изненадан от колектива и от нещата като цяло. Като дойдох направихме „Зорба гъркът”  със Стефан Спасов и беше наистина много добро представление. Най-вече ми хареса, че на такова място открих хора, които не бях виждал много отдавна. Такъв беше покойният Радомир Андонов, това беше някакво феноменално животно на сцената, което няма вече как да се види, Рафе, изобщо имаме добри колеги в театъра и наистина има и публика, която иска да вижда хубави неща – нещо, което малко театри имат. 


Неизбежен е въпросът за любовта ви – на сцената ли пламна искрата между вас? Разкажете малко повече за вашия романс.


Велизара Петкова – Има едно странно съвпадение, че в тази първа пиеса, в която аз участвах, героинята ми се влюбваше в неговия герой и след това аз признавах на друг, че съм влюбена в него. Това се случи и в живота. Няколко месеца след това и беше доста подобно. Също беше странно тогава, че по принцип да изиграеш влюбване на сцена е много трудно. Режисьорът ни казваше, че ще ни отнеме доста време, но при нас се получи от първия път. Явно е било истинско. 


Имате ли свои идоли в света на Мелпомена? От кого сте се учили на сценично майсторство?


Велизара Петкова – Аз имам идоли, но те са от едно по-старо поколение. Сега се сещам за Катя Паскалева, Виолета Гиндева, Иван Иванов. За жалост тях не съм ги гледала на сцена, но те са ми идоли, защото са били наистина уникални в това, което правят. Оставили са някакъв отпечатък. И сега харесвам някои от популярните артисти, но не бих казала, че са ми идоли. Сега няма личности в тази професия. Много рядко се срещат такива хора, които са горели за това, имали са какво да кажат и ясна гражданска позиция. 


Стефан Сърчаджиев – Аз съм завършил при проф. Стефан Данаилов, от него много съм откраднал, имал съм късмета от малък да гледам театър и съм виждал доста сериозни артисти на сцена, каквито сега няма за съжаление. Иначе идол във всяко отношение за мен е единствено баща ми. Това е най-коравият мъжкар, който познавам и човек, който никога не е отстъпвал от позицията си, независимо какви негативи това може да му донесе. 


Може ли да се каже, че в трупата на добричкия театър вече сте придобили известен опит? Колко роли сте изиграли и имате ли любима роля?


Велизара Петкова – Аз имам 7 роли, като любима ми е Боряна. Качествата, които притежава, се надявам, че и аз ги нося или поне се надявам. Тя е едно чисто и прекрасно същество, което със своята лудост и чист поглед към света успява да го променя. Имам още една любима, но тя ми стана такава, защото ми беше много трудна – в „Две обиколки на парка”. Моята героиня е една жена, която изпада в много жестоки кризи и крайни състояния и мога да кажа, че с тази роля съм доразвила уменията си. 


Стефан Сърчаджиев – При мен също са две – първото нещо, което направих в Добрич, изиграх Мимито Лудия в „Зорба гъркът”, но може би най-голямо удоволствие ми достави „Преспанските камбани”. Там играех Райко Вардарски, това за мен беше много хубава роля и имах късмета да се превъплътя именно в този човек. 


По презумпция, актьорите мечтаят за определена роля, към която дълго се стремят и мечтаят за нея. Вие имате ли такава мечта, или предпочитание към определен тип роли?


Стефан Сърчаджиев – Определен вид роли не мисля, че имам. По-скоро има определен тип работа, който харесвам. Обичам да правя стойностни неща, независимо дали ще бъде комедия, или някаква драма, важното е самото представление да има какво да каже на хората. Да не е един продукт, от който просто да изкарвам пари. 


Велизара Петкова – Подкрепям Стефан, трябва да се правят смислени неща, да имаш какво да кажеш, а не просто защото е смешно. По принцип добрите драматурзи пишат така, че на теб да ти е любопитно всяко нещо. Аз много искам да играя нещо на Шекспир, примерно Лейди Макбет. 


Наскоро стартирахте свой собствен проект. Бихте ли ни разказали повече за това начинание?


Стефан Сърчаджиев – Представлението се казва „Това съм аз, това си ти”. То е авторски спектакъл на режисьора и драматург Орлин Дяков. В пиесата се разказва за двама млади мъж и жена, които са загубили дете, но имат сложната задача отново да намерят пътя един към друг. 


Велизара Петкова – Да открият смисъла на това да съществуват и да продължат напред. Звучи, че е някак трагично, но не е. Самата драматургия е направена така, че през по-голямата си част преминава като комедия – тя разделя жилището на две, постоянно се карат за разни битови неща, той има една пиянска сцена, после тя се прави на слугиня. Вплетен е много хумор в това представление. От комедия изведнъж става драма и както се смеят хората изведнъж се стъписват, което според мен е много въздействащо. 


Трудно ли е „влизането“ от роля в роля? И случва ли се в живота да прибягвате до реплики от театралния си „архив“?


Велизара Петкова – Процесът на всяка пиеса е труден, защото трябва да извадиш от себе си някакви нови неща, а това е доста болезнено. Ако е по-дълбок проблемът винаги е трудно, докато го достигнеш. Странното е,че ти се случва в живота да си говориш с някого и изведнъж да подхвърлиш някаква реплика. Започваш да се чудиш откъде е и примерно след време се сещаш. Случва се някакви взаимоотношения от пиеси да станат реалност и в живота. Нещо като дежавю. 


Стефан Сърчаджиев – Добрите неща се случват, когато се работи с любов, а това зависи от всички – от артистите, от режисьорът и тогава се случват хубави неща. 


В каква пиеса ви се играе днес?


Стефан Сърчаджиев - Нещо, което да усмихне хората и да ги накара да се замислят за стойностните неща в живота. 


Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+