На 24 септември в Берлин е прожектиран първият озвучен филм

На 24 септември в Берлин е прожектиран първият озвучен филм
Първите опити за озвучаване на филми са правени още през 1889 година от Томас Едисън, но не дават задоволителен резултат, тъй като звукът и изображението не са синхронизирани.

През 1894 година Емил Рено успява да синхронизира шумове със своите прожекции на „светлинни пантомими“. През 1900 година е направена първата публична прожекция на озвучен филм, без да окаже влияние върху комерсиалното киноразпространение, но разработките в тази област продължават, като особено активна е компанията „Гомон“. Междувременно се търсят различни решения за заобикаляне на проблема с липсата на звук – прожекциите често се правят с акомпанимент на музика, свирена на живо в салона, в някои случаи актьори зад сцената четат диалозите или коментират сцените, а понякога и създават различни звукови ефекти.


По този начин навлизането на звука в киното се превръща в постепенен процес на усъвършенстване на звуковата техника и средствата за синхронизиране на звук и изображение. През първите години на този преход звукът се възпроизвежда от поредица дискове, всеки от които има дължина по няколко минути и които се пускат последователно, следвайки развитието на действието във филма. Едва през 1923 година в Ню Йорк е направена първата комерсиална прожекция, при която се използва система със звукозапис върху самия филм.За първи озвучен пълнометражен филм обикновено се приема „Дон Жуан“ („Don Juan“), режисиран през 1926 година от Алан Кросланд с участието на Джон Баримор, а за първи филм с говор – „Джаз певецът“ („The Jazz Singer“), режисиран също от Кросланд през следващата година.


Първите озвучени филми са сравнително примитивни и зле направени и отношението на публиката към тях често е отрицателно. Озвученото кино се превръща в самостоятелно направление едва през 1932 година, когато техниката позволява самостоятелното записване на звук и изображение, които се синхронизират впоследствие чрез постсинхронизация. През 30-те години говорещите филми се превръщат в обичайния формат на киното.


Опасения от навлизането на звука в киното имат и хора свързани с производството на филми. Някои режисьори смятат, че диалозите може да отклонят вниманието на зрителите от естетиката на самите образи или че киното ще се превърне в обикновен „филмиран театър“, вместо да продължи да развива своя собствена естетика. В допълнение към това, тогавашните камери са много шумни и трябва да бъдат затваряни, заедно с оператора, в звукоизолирани обвивки, за да не бъде записан шумът от тях, а това силно затруднява движението на камерата. По същите причини студийните снимки получават голямо предимство пред снимането на открито. Някои утвърдени кинорежисьори отказват, поне първоначално, да снимат озвучени филми, като по този начин удължават времето на съвместно съществуване на неми и озвучени филми, но въпреки това сравнително бързо немите филми практически изчезват.


Друг съществен проблем при въвеждането на звука е трудната адаптация на актьорите, особено на тези, които дотогава са играли само в киното и никога не са използвали гласа си. Налагането на озвучените филми слага край на кариерата на актьори, като Джон Гилбърт, чиито гласове са смятани за неприятни. В същото време други звезди на нямото кино се приспособяват успешно. Например Рамон Новаро остава популярен, благодарение на приятния си тембър и таланта си като певец.


През преходния период много филми са едновременно неми и озвучени. Например през 1931 година Рене Клер снима „Под покривите на Париж“ („Sous les toits de Paris“) и заобикаля проблемите със звукозаписа, като някои сцени остават неми, тъй като актьорите се намират твърде далеч или зад стъкло, а други са озвучени, но се развиват на тъмно, като за действието се разбира само по звука. 


Появата на озвученото кино поставя и проблема с различните езици. В Съединените щати, които са голям износител на кинопродукция, се опасяват, че озвучаването ще затрудни износа на филми в страните, където не се говори масово английски език. В първите години се търсят усилено решения на този проблем, включително заснемане на един и същ филм неколкократно, с едни и същи декори, но с различни актьори, които говорят на съответния език. Някои актьри, като Лоръл и Харди, дори заснемат сами версии на няколко езика.


Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+