Ерджан Бекир разказва историите на изоставени сгради със своите снимки

Натъкнахме се на нови снимки на Ерджан Бекир – добре познат фотограф в Добрич. 

Снимките са внушителни и казват много, но освен това, Ерджан ги е подкрепил със свои думи:

 „Някога тук са отеквали стъпките на десетки деца всеки ден, чувал се е детски смях, плач, загрижени преподаватели са въдворявали ред, по коридорите се е носела миризма на сготвено, друг път на белина, изобщо, животът тук, в тези притихнали стълбища и коридори някога е кипял с пълна сила и с толкова много енергия, а днес, времето бавно поглъща  парчета от нечий детски спомени.“

Снимките и думите, които той споделя във Facebook са искрени и мили, карат човек да се замисли. Затова се обърнахме към самия Ерджан, за да разкаже защо е решил да хвърли светлина върху сграда, отдавна забравена от хората. 

Това не е първата изоставена сграда, в която снимаш. Защо/кое ти харесва?

На пръв поглед изоставените за дълго време сгради не изглеждат красиво, нито се вписват в жилищната среда, често са скрити зад дървета, шубраци и високи треви, тъй като  там растителността вирее на воля и срещата ми с подобни сдания понякога е даже случайна. Но когато вляза в такава сграда пред мен се разкрива миналото, като една машина на времето се прехвърлям в онези моменти, когато там е кипял живот, сградата е функционирала и в нея са се преплитали десетки, стотици съдби на хора. Представям си как са вървели по коридорите, как са се чували затваряне на врати, работата на машини или пък глъч, как в стаите се вършело онова, за което са били предназначени. Изпитвам носталгия, тъга и в същото време почитание и някаква наслада от преоткриването на тези изоставени, бетонни гиганти. Имам някакво вътрешно влечение към тези места, което съчетавам с любовта съм към фотографията.   

Смяташ ли, че загърбването на такива сгради е упадък, прахосничество?

Като цяло смятам, че цивилизацията ни е прахосническа – изхвърляме постоянно ненужни за нас неща, които всъщност са ресурс и могат да бъдат използвани при правилно събиране и преработка. Изоставените сгради също са един такъв ресурс, който навремето някакъв колектив е решил да създаде, вложил е изключително много труд, материали и време за да го издигне, след това тази сграда е функционирала по един или друг начин десетки години наред, изменяла се е, модернизирала се е и в даден момент, поради различни причини тя губи своята функционалност и макар здрава и непокътната, тя бива изоставена и времето бавно я поглъща, като я прави понякога опасна за посещения, друг път неофициално средище на различни прослойки хора. В същото време част от изоставените сгради могат да бъдат реставрирани и вписани в модерния начин на живот по някакъв начин и това се случва, но наистина в много малък процент.

Какво имаш желание да снимаш напоследък?

Бих казал, че ми харесва да снимам всичко - дали ще съм официален фотограф на някое събитие в динамична среда, където търся да уловя интересни и различни мигове, дали ще е обиколка в гората и ще снимам макро фотография или в ясна нощ извън населено място да правя опити за нощни пейзажи, за мен фотографията е една магия изпълнена с много емоции, понякога може да ни прехвърли там, където някога сме били или да внуши дадени чувства и да разкаже цяла една история в един кадър. Въпреки, че се занимавам професионално с фотография от години, мога смело да кажа за себе си, че съм и любител, защото само любителят прави това, което прави, със страст и любов заради самото занимание, а не поради някакви други фактори. 

Поради будния характер на твоите снимки, мислил ли си да ставаш фотожурналист? Как ти се струва идеята?

Част от работата ми е свързана с фотожурналистиката, защото снимам събития на които присъстват много хора, моментите са наситени с емоции и динамиката на случващото се е голяма. Всичко това е неповторимо,  а в такива мигове фотографът трябва да взима много бързи, точни и прецизни решения за да постигне по-добри кадри, които да казват достатъчно от самосебе си. Във фотожурналистиката при снимане на важни и официални събития или отразяване на суровата реалност, фотографът отново трябва да е готов с най-добрите настройки за дадения момент, с подходящият обектив и на точното място за добро кадриране, но разбира се остава съществената разлика в атмосферата на случващото зад и пред обектива при различните събития. Аз лично засега се придържам към отразяването на красиви мигове, на моменти изпълнени с любов и радост, с усмивки, като съчетавам това с инструментите на фотографията.

Снимки: Ерджан Бекир