Здравка Евтимова: Човек е сплав от добро и зло. Но доброто е онова, което те оставя в бъдещето

Здравка Евтимова е една от най-популярните български писателки. Родена е в Перник. Специализирала е художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език.

Член е на Съюза на българските писатели, на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд, и на Българския ПЕН-Център.

Автор е на няколко романа, на стотици разкази, публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Вместо за литература, разговорът ни със Здравка Евтимова тръгва в посока конфликта в Близкия изток и защо продължаваме да говорим за войни  

Светът е толкова напрегнат. Сърцата на хората се свиват и вече изстиваме, очакваме наистина поредната лоша новина. Защо се случва това? Аз си спомням мисълта на Клаузевиц, който казва: „Войната е продължение на политиката с други средства“. За съжаление тези други средства носят като последица смърт, съсипан свят. Тази война сега между Хамас и Израел, която избухна, е поредният съкрушителен удар срещу желанието на всички хора по света да се събуждат спокойно и да мислят единствено за доброто на децата си, и да мислят как да излекуват някоя болка, или страдание. Сега светът се превръща в една голяма болка, като имате предвид и войната срещу Украйна.

Кое е лекарството срещу тази болка?

Болката е най-малкия общ знаменател за всички хора. Както го боли един човек от загубата на близък в България, така го боли и в Израел, и в Украйна, и в Русия, и в Англия.  Какво е лекарството? Лекарството е да се мисли за тия хора, които изнасят ужасите на войната. Обикновените, които не могат да се откупят, които не могат да избягат. Хората с огромни финансови възможности ще намерят някъде да склонят глава на някой остров, където няма радиацията да ги засегне, където куршумите и гранатите, и шрапнелите, и бомбите няма да трещят над главите им и техните деца ще оцелеят. Ние, като обикновени хора, върху чиито глави се изсипват всичките ужаси на войната, всички хора от страните по света да се замислим и след като се замислим да започнем съвместно да работим, да внушим на политиците, че искаме да живеем, че искаме да се радваме на децата си, че искаме да образоваме децата си и внуците си, искаме да виждаме изгрев, а не шрапнели над главите си.

Да се обединим, но като че ли  светът е все по-разделен. Кое е онова нещо, което може да ни обедини?

Нека се замислим, че ние сме тук на тази земя. Катафалката няма багажник. Не можем да занесем милионите, не можем да занесем откраднатото. Открадното само слага срам върху човека, който краде. И това, придобито чрез война, милиардите, едва ли ще донесат нещо добро. Милиардите могат да донесат добро, само когато се използват за лечение на страшните болести, които човечеството само създава за себе си. Тия войни отключват нови страдания, които са не само неизследвани, но и не може да се мисли за лечение, нови страдания. Така че какво да ни обедини? Мисълта от това, че сме се родили, за да превъзмогнем страданието, да стесним болката. В крайна сметка и човекът, който брои стотинките си за хляб и този, който има милиарди, си отива. И ще се запомни само този, който е направил добро за хората - открил е лечение за някоя болест, основал е университет. Спасил е дете, спасил е от глад възрастен човек, помогнал е на майка да отгледа децата си.  А тя е загубила съпруга си в отвратителната война, независимо от коя страна стои тази жена.  Аз изпитвам голяма мъка към младите мъже, украинските войници, но и за руските войници. Това е отвратително. То работи може би за интересите на хора, които са безумци. А ние искаме децата ни да бъдат здрави, не искаме да умират младите хора, не искаме де се съсипва Украйна. От Украйна какво остана, тя е съсипана. Това не искаме да се случва. И мисълта за всичко, което съсипва войната е онази спирачка, нравствена, която ни казва – не трябва да бъдем част, а трябва да бъдем, да подкрепим страдащите, да подкрепим болните, ранените, прокудените от домовете си.

Може ли литературата да ни помогне?

Когато се замислим за големите произведения в световната литература - „На Западния фронт нищо ново“ на Ремарк, „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей, като се замислим за „Белият ескандрон“ на Йовков, за „Мъртвият не ни е враг“ на Димчо Дебелянов, като се замислим какви светли умове са си отишли убити, погребани от алчните имперски апетити и алчността на хора, които наричат себе си лидери на света, а всъщност са срам за света, тогава би следвало да кажем, че да се обърнем за мъдрост и към литературата, и към хората, които имат очи да описват вълните страдание, които бият непрекъснато брега на човещината и подронват този бряг, подронват човещината. Не случайно има една такава мисъл на Хемингуей, който казва: „Много често приятелите по време на нещастие, стават врагове“. Затова нека се преборим това нещастие да бъде ограничено. Да, ние, като се помисли България, казват българският народ е малък и всеки един от нас е малък човек, от малък народ. Но всъщност малкият човек прави този малък народ велик, дава стойност на този малък народ, очертава пътя му към бъдещето. И нека политиците се обърнат към т.нар. „малки хора“, защото те са всъщност големите и ако успеят политиците днес да направят така, че хората да могат облекчено да въздъхнат, тръгвайки на работа, връщайки се от работа, да мислят за това къде детето да учи, а не с какво да платят хляба, да се тревожат за това как да лекуват бръчките, а не да се тревожат, че не могат да платят животоспасяваща операция. Това да направят политиците. Да прогонят мисълта за войната и самата война от нас, не само българските, а и световните. Имено те ще останат в учебниците по история в съзнанието на цялото човечество.

Дотук за политиците. А какво искате да кажете на хората?

Нека запазим в себе си изкуството да бъдем добри. Защото има една такава поговорка, латинска:  „Най-доброто изкуство е добротата“. Какво означава доброта обаче? В тази доброта аз разбирам на първо място отговорност към човешката общност, в която се включваме. Конфуций е казал: „Добрият човек е този, който не прави на другия онова, което не иска да бъде сторено нему“. Т.е. да бъдем отговорни, да не лъжем, да не се поддаваме на алчността и на завистта. Човек е сплав от добро и зло. И както водата се състои от водород и кислород, ако я разделим, няма да има вода.  Така, ако човек остане само добър или само лош, няма да има човек. Но нека дълбоко в себе си всеки усети, че доброто е онова, което те оставя в бъдещето, което кара децата ти да те обичат, което кара приятелите ти да те ценят и народът да те споменава с благодарност.