Случаят живот на поета Сашо Серафимов от Добрич

Няколко дни преди представянето на последната си книга с избрани стихотворения „Случаят живот, или сънят на света“ в Художествената галерия в град Балчик, поетът от Добрич Сашо Серафимов намира време да се срещнем в неговия дом в с. Котленци. Повече от две години той живее в близост с природата. Радва се на изгревите, които може да види с цялата им красота, изпраща огнените залези и твори сред шума на дърветата. Вече не е председател на Сдружението на писалите в Добрич, не участва активно в списването на „Антимовски хан“, но винаги намира начин да е близо до своите приятели и читатели.

Кой е Сашо Серафимов?

Ами това, което пише на гърба на корицата на книгата: „Роден е на 30 .08. 1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет - София, специалност – „Социална педагогика“. Издал е стихосбирките "Белег"/в съавторство, 1979/, "Дума свободна"/1990/, "Дарителят на сънища"/1994/, "Врата на хоризонта"/1998/, "Синият поглед на дървото"/2004/ „Потъване на светлината”/2009/, „Улични песни“/2013/, с  номинация на Третия национален конкурс за поезия „Усин Керим“ /2014/. Автор е на пиеси. Стихосбирката му „Старците умират в края на света“ /2013/„ получава две национални награди: съпътстваща на името на Христо Фотев и наградата „Дамян Дамянов”... През 2019 г. фондация „Terrа Culta“ издава в Словакия сборник с негови стихове „Потопа светла“. Преводач е Катарина Седлакова. Стихосбирката му „Натрупване на незнание“/2021/ е с награда на СБП в литературния конкурс „Христо Фотев“, номинирана е и на конкурса „Иван Давидков“. Стиховете му са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски, испански и др. езици. Лауреат е на международни литературни фестивали.“

Това е поетът Сашо Серафимов. Кой е човекът Сашо?

Женен, с брада.

Някак си станах по-мълчалив. Вероятно и смяната на блоковете с късите, но просторни улички, над които „небето е колкото земята“/Драгни Драгнев/, някак си ме направи по самостоятелен, по-разнесен сред необятността.

Да, промени коренно начина си на живот, избяга от шума на града. Но душата ти – тя от какво не може да избяга?

Наистина, доста неща се промениха в последните ми три години. Заживяхме с жена ми на село. И двамата сме граждани. Но търсенето и предлагането в душата остана като че ли едно и също. Душата се разхожда в тялото и се опитва да го наблюдава, да усеща неговите промени и да му се усмихва някак накриво.

А в поезията – там от какво се опитваш да избягаш?

Поезията е странен занаят. Той е рядко уловим и ползван. Усетиш ли моженето му, бързаш да го ползваш, но тръгне ли си, сякаш си в капан, на това, което се е случило и онова в което ще попаднеш отново – досадното и познатото. Но застоиш ли се по-дълго в пространството на поезията, ставаш ирационален, губиш си тялото, ставаш само съзнание, което е свързано с цялата природа.

Имаш зад гърба си девет стихосбирки. Как направи подбора на стихотворенията за сборника? Труден ли беше изборът?

Това беше най-лесното. От седем-осем години общувам със Стефан Цанев. Той за мен е стожер в нашето национално самосъзнание. Няма да говоря за огромния му труд – „Български хроники“, за пиесите му, за поезията му. На една от нашите срещи го попитах, би ли ми помогнал да направя книга с избрано. И той отговори. „Донеси ми книгите си, аз ще го направя.“ Почти изцяло се съобразих с неговата подборка. Затова ми е и редактор на книгата.

Харесвам „Сънят на света“. Писал си го преди около 15 години:

“Идвайки, се връщаш,

защото подминаваш утрото, града, живота си…

Какво ще кажеш за родителите. Бяха ли те.

Отвори вратата и виж: Там беше къщата, там беше махалата,

тия две пламъчета, те ли са. Те ли горят в мен.

Баща ми, обущаря. Майка ми, чистачката.

Той обуваше света. Тя го измиташе.

Аз стъпвах по чистото, по новата пътека. Обут, нахранен.

-         Добър ден, татко – казвам след толкова забрави –

и ти се смееш, грабнал в ръце живота си – твоя син.

Идвайки, се връщаш -

като ръце, които още ме галят,

като гласовете, които още чувам,

като съдбата, която ме запрати напред

в бъдещето при вас.“

Стихотворението е посветено на разказвача Димитър Атанасов. Бяхме много добри приятели. Оставил е следа в душата ми.

Накъде си тръгнал ти? Или откъде се връщаш? 

В началото бях тръгнал да раста на нашата малка уличка в Добрич. Там след дъжда бягахме по вадите, играехме на чилик и още много игри. За един пресен чесън обикаляхме цялата махала и който пръв пристигне, той печели чесън, откъснат тайно от нашата малка чеснова леха. После усетих, колко много съм свързан с всичко около мен. И как се отдалечавам от това всичко. Но този въпрос е даден отговора в стихотворението „Сънят на света“. И едва ли ще отговоря по-добре.

Плаши ли те старостта?

Една вечер, преди четири-пет години, когато живеехме в Добрич бях тръгнал да изхвърля бутилка с малко вино на дъното, в контейнера. И тъкмо гледах къде да я пусна, за да не се строши, когато мина едно момче, дванайсет-тринайсетгодишно и рече: „Не се срамувай, дядо, вземи я!“ Тогава за пръв път се огледах в огледалото на чуждото време. Но това огледало, колкото и да ми показва бръчки по лицето, все си мисля, че промяната е в другите.

От какво те боли?

Тя болката е затова, да боли. Да усещаш колко трудно се променяме, за да оправим държавата си, колко трудно понасяме раздялата с миналото си. Боли ме от това, че точно тези, които създават законите,  са дребни хитреци, не помагащи на обществото да се осъзнае, да се отърси от максимата „От мен нищо не зависи!“ Боли ме и от войните в Украйна и Израел. Там загиват хора. Не съм живял във време на война. Баща ми е участвал във втората фаза на Втората световна като танкист, раняван е два пъти, много случки ми е разказвал, и чак сега осъзнавам какво е насилствената смърт. „Не живот ли да отнеме, той живота си е дал“ казва Димчо Дебелянов в стихотворението „Мъртвият не ни е враг“. Но убитият и преди не е бил враг. Държавната машина го употребява и го слага в квадратчето „Враг“. Така и нас може утре тази машина да ни сложи в тези квадратчета. Но там са и жените ни, и децата ни – всички врагове! Какъв човешки абсурд…

А какво те разсмива?

Разсмиват ме наглите лъжи на политиците по телевизията. Но този смях е с много яд.

За какво имаш надежда? 

Надеждата е нещо, което го носиш в джоба си, в ума си, в мисълта за децата, в утрешното. Тя е скъпоценност, която не бива да губиш, защото след нея е безнадеждното – врата към ада.

Какво те вдъхновява?

Всеки от нас има един извор в душата си. Той рядко се появява, но като дойде и като измиеш лицето си в него, светът става прекрасен, ти ставаш силен и искаш да променяш света. Никога не съм знаел какво ме вдъхновява, но понякога една реплика, случайно чута, може да се окаже път към ново стихотворение. Изведнъж усещаш, че всичко около теб започва да се саморазказва и ти си избираш сам историите. А те падат като гроздове в съзнанието ти, или в интоицията ти.

В сборника имам още едно любимо стихотворение – „Мечтателят“.

„Ще се върна някой ден у дома

тих, спокоен и мил.

Ще целуна вратата, през която са минали дните ми,

ще целуна леглото, където съм се повторил,

ще целуна и въздуха, който жена ми е дишала.

Нека само дъждът не престава да мие света,

нека само да светнат пътеките хорски,

и нека децата ми вярват в доброто начало на татко си,

както някога вярвах и аз.

Ще се върна някой ден у дома

като старо корито, преминало сто океана,

ще напълня лулата със всичките свои мечти

и на прага ще я запаля.“

Мечтател ли е Сашо Серафимов? За какво мечтаеш?

Сигурно съм мечтател. Когато някога бяхме безработни с жина ми, си мечтаех да имам работа. Мечтая да напиша прекрасни кстихотворения, мечтая за хубаво бъдеще за дъщерята и сина. Изобщо, мечтата е като впряга, който дърпа каруцата на настоящето, защото в него все си недоволен.

Каква е ролята на поетите днес?

Показна. С нея се кичат, но не и обръщат никакво внимание. Като че ли тя е дреха, която прикрива уродливото тяло на обществата ни – хвърлени в миксера на религии, на нови технологии, на разпадащ се морал. Показна е и ролята на останалите изкуства. За миналото говорим като споменаваме имена на мъдреци, за настоящето говорим като споменаваме имена на политици.

Освен на книги с поезия, си автор и на книжка с детски приказки. Мислил ли си някога да напишеш роман?

Стигал съм само до повест и то неиздадена. Написването на хубав роман е все една да построиш катедрала. Нямам тази дарба.

Как се отразява върху писането животът ти на село? Промениха ли се темите, които те вълнуват или те не са свързани с мястото, където живееш, а с мирогледа ти?

Животът на село е врата в полето. Знаеш, че може да минеш покрай нея, но те човърка тайнството - какво ли ще видя зад нея? -  Може да са звездите, неочаквана случка, да се срещнеш с неизвестното… има една омая от самотата, която не си търсил, но минава през теб. Особено сутрин, когато с моето малко куче Джими вървим по селските улици. Но това е привидно. Мисля че продължавам да се вълнувам от случаят – живот, от неговия смисъл и от неговите проявления в любовта, в семейството, в малката общност, в държавата и света.

Какво си пожелаваш?

Здраве и късмет, за мен, за близките ми, за България и света!

Пожелавам ти го и аз. Да бъде!

Кремена Василева