Как видя културологът Надежда Иванова 2023 година

Казват, че с годините човек трупа тъга. Може би защото вървя към моите 50 „лета“ или заради факта, че свършека на всяко нещо носи мъничко печал, прекрачвам прага на тази година с несвойствени за мен минорни усещания. Не е за вярване, че изтеклите 12 месеца ме карат да се чувствам така, сякаш вместо добро питие (не казвам марково, никога не съм си падала по марката, все съм гледала съдържанието) са ми поднесли някакъв тръпчив коктейл от екзистенциална безнадеждност, лепкава тревожност и бутафорна реалност. През 2023 ми дойдоха в повечко нещата с етикет „щадящо“. В щадящите бои за коса, щадящите кожата на ръцете препарати, щадящите очите екрани все пак мога да намеря смисъл, макар че щаденето са забравили да ми го програмират при раждането. Виж, щадящите усилията си служители, щадящите се от емоции хора, „проформа“ приятелствата за поддържане на добър социален статус – тях не мога да преглътна. Доста неща в тази година за мен бяха тревожно „привидни“ (да не кажа фалшиви). Все по-малко „за лудо работи, за лудо не стой“ и все повече манифестиращ „здравословен егоизъм“ (модерното обяснение за всичко, което не искаш, не можеш или не ти стиска да свършиш). Все по-малко сърце в делата, все повече пресметливост, поза и показност. Някак стана модерно новоизлюпени психолози, „експерти“ по емоциите и житейски гурута да изникват отвсякъде и да ни учат колко е хубаво, щадящо и правилно да обичаме повече себе си от другите. Е, аз не го приемам! Нещо повече – смятам го за вредно. До никъде няма да я добутаме така. Не, не трябва да се щадим, да претегляме всеки жест и усилие. Длъжни сме да даваме от себе си всичко, на което сме способни. Ежеминутно. За семейството и близките, за непознатите, за приятелите, за неприятелите, за общността. Само така ще сме добри поведенчески модели за децата си. На думи е лесно, на дела не! През 2023 не можах да свикна с посредствеността. Всички се опитваха да ме убедят, че е дошло време, в което „умът на улицата“ трябва да превъзхожда „интелигентността на книгата“. Специалисти измерват с тестове способността на децата да прилагат наученото на практика. С други думи, когато попаднат в конкретна ситуация, младите хора да знаят кое „чекмедже“ със складирано познание да отворят и как да извадят оттам точната джаджа, за да се справят с казуса. Ами ако чекмеджетата са празни? Или още по-лошо – ако са пълни с ненужни неща, с улично познание, с трапезна философия, с претенции… Тогава проблемът става още по-сложен и многоспектърен. Ще си позволя да използвам перифраза за повече яснота: доколкото схващам, тенденциите вървят в посока едни хора да ме убедят, че умният човек (този с книгите) знае, че доматите са плод, но само функционално интелигентният (този, прагматика, с уличните умения на сървайвър) може да съобрази, че не трябва да слага домати в плодовата салата. Верно ли? Ами ако доматът в комбинация с боровинки се окаже нещо чудесно (макар и само за няколко човека, а ние си знаем „домат с краставица“ и това е)? Аз вярвам, че точно въображението в комбинация с любопитството, придобити от общуването с книгите са най-важните елементи на познанието, които освен всичко могат да гарантират и иновативен подход. Искрено се надявам Новата година да е богата на качествени реформи, направени от хора с правилното съдържимо на „чекмеджетата“ си. Не можем все от улицата да ги хващаме. Губим ценно време за идентифициране и разобличаване на посредствеността, защото тя владее мимикрията (да си спомним „ученото незнание“ на Николай Кузански). А и все по-малко са смелчаците, които да възкликнат и да се възмутят от голотата на царя. През 2023 отново ужасно се ядосах на късата историческа памет на българите. Само преди 10 години един министър беше казал нещо много показателно и за ситуацията на местните избори през октомври: „Властта се търкаля по улиците и няма кой да я вземе!“. Разтревожих се не толкова, че апатията към обществените дела е тъй всеобхватна. Това има донякъде своето обяснение. Неглижирането и дори погнусата на хората от политическия живот в страната ни (в частност и в града ни), произтичат от много фактори, трупани в годините на прехода, които няма да разнищвам сега. Притеснена съм повече от това, че не ми хрумва работещо решение за подобряване на ситуацията. Властта все още произтича от гласа на народа, а той все по-силно по ботевски се люлее в люлката на някакво робско безхаберие (употребявам робско не като спорен термин, а като състояние на духа). За жалост всяко нещо, което дълго се търкаля по паважа, губи своята ценност, олеква, девалвира… Дано в следващата 2024 хората с власт да не обезверят напълно народа и да не го отвратят съвсем от себе си (и от историята също – тя сама по себе си е едно доста приятно четиво), защото тогава, както пак „учителката на народите“ ни подсказва, може да се стигне до използването на недемократични инструменти за „нормализиране“ на ситуацията. И все пак, за да завърша някак оптимистично (каквато всъщност съм си – по природа и по име), ще ви припомня едно откритие на британските изследователи. Те твърдят, че след „тъжния понеделник“ колелото се завърта и светът тръгва отново към светлината и доброто. За тези от вас, които не знаят какво е „тъжен понеделник“ – това е третият понеделник от януари. За него дори има изведено уравнение, базирано върху показатели като лошо време, финансови задължения, отказване от новогодишни обещания и още други недотам научни фактори. Трябва само да знаете, че за 2024 този ден е 15 януари. След това няма страшно! Гледайте комедии, слушайте щастлива музика, прочетете книга, включете се в някоя смислена инициатива, не пестете сили, не забравяйте да обичате и никога не приемайте доброто, което ви спохожда като подарък, а като божествена реципрочност!

Надежда Иванова