"46-и Пехотен Добрички Полк" е името на местния военно-исторически клуб

При температури минус 12 градуса, затворени пътища и вятър над 10 м/с Добруджанската чета отдаде почест на загиналите за свободата на Добрич и България войни от източния отряд под командването на генерал-лейтенант Аполон Ернестович Цимерман.

Четниците, облечени и снаряжени в униформата на Първа Лейбгвардейска Кубанска Казашка Сотня, произведоха залп и демонстрираха хватки с оръжие пред общинската, областната управа, общественици и граждани, събрали се на паметника на свободата на Добрич. Стегнатият строй, красивата форма, синхронът в хватките с оръжие, в съчетание със суровото време и войнският дух на участниците, възхитиха зрителите.

Добричкият клуб се ражда като секция на шуменския. Дейността им обхваща цяла България, излизат и в чужбина за исторически възстановки или както те ги наричат: реконструкции. Добруджанската чета в момента е от 10 човека.

Името на клуба е „46-ти пехотен добрички полк”, в памет на загиналите воини в Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война, научавам от неговия председател д-р Добрин Добрев и питам: Защо?  Изключително достоен полк, който има много интересна история. Той на практика е събиран тогава, когато стане напечено. Формиран е за първи път през 1912 г. за Балканската война. След Междусъюзническата война се разформирован. През 1915 г. е формиран за втори път за Първата световна война. След това пак е разпуснат. През 1940 г. е формиран отново за Втората световна война. Това е полк с безпримерен героизъм, доказателства за което са описвани многократно.

Колекционираш оръжие, униформи, военни атрибути. Как стигна и до създаване на Военно-исторически клуб? Колекционирането започва като едно хоби - правиш нещо само за себе си, но постепенно надрастваш това и започваш да осъзнаваш, че е прекалено егоистично тия части от историята, артефактите да бъдат достояние само на един човек. Така започват участията във временни експозиции в цялата страна, вкл. и в Добрич. Естествено и постепенно човек тръгва по пътя на историческата реконструкция.

Кое е най-старото оръжие в колекцията ти? Много е трудно да се каже, защото голяма част от оръжията, които са произведени преди 1800 година не са маркирани. За годината на производство се ориентирам по моделите. Основният ми интерес е към национално-освободителните борби, Руско-турската война, т.е. въобще към оръжията, които са свързани с българската история.  Така че най-старото можем да го датираме към 1800г. – това са няколко пушки. Част от нещата са родово оръжие – хайдушки корени има рода ми от бащина страна от еленския балкан, а от майчина страна – на добруджанската революционна организация. Част от оръжието е на моите деди.

Как откриваш останалите? Най-честите находки са по време на събаряне на сграда. Има много хора, които се занимават с това и си знаят, че оръжията са били крити, при това много сериозно. Едва при излизането на първия закон, който разреши колекционирането на историческо оръжие, мисля 1991 г., т.е. диференцира историческо от съвременно, започна появата им на бял свят. Няма особена логика някой да тръгне да обира банка с кремъчна пушка от 1800 г. - дори да я напълниш, не знаеш откъде ще гръмне. 

Най-необичайните тайници за оръжие? В селата, по време на турското робство, много от хайдутите, които са хващали Балкана, са го правили, без да демонстрират това в средата, в която живеят. Най-често са се афиширали като дюлгери – строители. На Гергьовден, на Агликина поляна е хайдушкото сборище. Няколко дни преди това излиза хайдутинът, който обявява на цялото село, че отива да се цани за дюлгерин, запасва тесла, мистрия и  тръгва. На определено място в гората той си има хубава хралупа, където му стои пусатя – това е общо наименование на оръжие и снаряжение. Там му стои пушката – бойлия или шишането, ятагана, камата, фишеклъка, клещите за леене на куршуми и т.н. В тая хралупа обикновено са оставяли дюлгерските си принадлежности, вземали са си въоръжението и са хайдутували в места, отдалечени от родните им села. По Димитровден оръжието се е скривало обратно, „дюлгеринът” се е връщал в селото с жълтиците, както си му е реда – това е бил начина и да легализира имането. Тези тайници се откриват обикновено при дърводобива.

Друг начин за опазване на оръжието е зазидването му в стените на къщите. В малка кухина са поставяли оръжието, завито в овчи кожи и е било невъзможно да се сетиш, че има нещо там.

В най-лошо състояние са оръжията, укривани на тавана, в подпокривното пространство на къщите. България е държава с  голяма температурна амплитуда – това разширяване и свиване на метала и конденза, който се образува по него води до бързото унищожение на оръжието.

Следващото място, любимо на българина за криене, е мазето. Там пък, заради високата влажност, металните и дървени части на оръжието, също се унищожават.

Най-запазени са оръжията, съхранявани в ракли и гардероби, но те са изключително малко. Затова пък, излизат в напълно автентичния си вид. Там имаме само едно леко патиниране на метала. За съжаление, правилно съхраняваните оръжия не са толкова често срещани, защото в историята на България има много периоди, в които и без най-малко разсъждение по темата, се е забранявало всякакво оръжие. Всичко е минавало под общ знаменател, въпреки, че старите оръжия на практика са неизползваеми и никой не би злоупотребил с тях.

Чие производство са оръжията, откривани у нас? България е една от  страните, в които е имало големи майсторски школи, споделя Добрев и показва невероятен екземпляр, за инкрустацията на чийто приклад, е донесен седеф от Червено море. От специално разкован бронзов латун е обшивката на цевта, а тогава металът не е произвеждан на листи – изтъняването става на ръка, чрез изчукване. След това обковът е прецизно гравиран. Пушката е характерна за Сливенската школа, т.нар „исливне тюфек”.

Оставят ли майсторите своите инициали върху оръжията? Инициали най-често откриваме върху пушките, които са за армията, в служба на държавата.

 Драгунска пушка с история

Историята на една пушка Тази пушка излезе от село Драгоево във Върбишкия проход. Като й разчетем клеймата, узнаваме историята й. Тая пушка носи различни клейма. Има едно белгийско, което говори, че е произведена в Белгия. Френските клейма означават, че е била на служба  във френската армия по времето на Наполеон, след което виждаме приемателно турско клеймо. Това говори, че тази пушка след Наполеоновите войни, вероятно като втора употреба, отива в Турция. Обяснението е, че в Европа се е събрало много оръжие по времето на Бонапарт, но е нямало какво да го правят след опустошителните битки и изчерпване на ресурсите на стария континент. Тогава бедни империи, като турската, са се възползвали от излишното за европейците оръжие. Това е драгунска пушка. След като минава в турски ръце, тя първо служи в армията, след което отива в ръцете на местен общински полицай. Той е застрелян при охраняване на пощата и пушката му е взета. Укрита е, за да бъде отново намерена в наши дни.