Поетесата Петранка Божкова: Думите могат да изгарят мостове, но и да проправят пътеки между хората

„Сега ми трябва глътка светлина“ е заглавието на новата, шеста поред поетична книга на Петранка Божкова. Нейната премиера ще се състои на 15 март от 17.30 часа в Огледална зала „Нели Божкова“ в Добрич. Стихосбирката излиза с клеймото на издателство „Български писател“ и включва 59 стихотворения, разпределени в пет тематични цикъла.

Ето какво сподели за читателите на Добрич онлайн поетесата в навечерието на премиерата на новата си книга:

-   Можем ли да кажем, че това е книга за болката, за тихото страдание на съществуването и едновременно с това за тържеството на живота и радостта от пътуването през този и други светове? Като че ли цялата стихосбирка е пропита с една светла тъга, която в крайна сметка пречиства и възвисява?

-  Да си призная, още не съм поглеждала книгата си „отстрани“, за да си дам сметка за общото й звучене. Може би за това е нужно малко време – за отлежаване на емоциите… Но, така или иначе, мисля, че  в книгата има всичко, за което ме питате – и някаква тиха печал, която ни съпровожда през живота, и радостта от пътуването в годините, и светлата тъга, която неизбежно се трупа във времето. Нали  още в Книгата на Еклесиаст е казано, че щом човек трупа знание, трупа и печал. Колкото до болката, тя е състояние, което ни връхлита най-често неочаквано – като напомняне, че по пътя ни има неравности. Нещо ни препъва, охлузва душата ни и болката се превръща в неизменна част от пътуването. В такива моменти обикновено при мен се появява желанието да пиша. Сякаш се опитвам да проумея какво се е случило и защо. Може би това е моят начин да „опитомя болката“, да я приема и да заживея с нея. С щастливите мигове е по-лесно – не се опитваме да си ги обясним, прегръщаме ги и не си задаваме въпроси.

-  „Затворя ли очи – щастлива съм. Наяве нещо все не ми достига…“ – казвате в един от стиховете си. Това ли е подтикът към творчеството, тази непрекъсната неудовлетвореност и копнежът по нещо или някого?

-  Неудовлетворението, копнежът по нещо ново и различно, желанието на човек да изпита нови преживявания или да срещне други хора, да посети непознати места,  е естествен  компонент от житейската логика.  Дори когато  имаме всичко и сме наясно със себе си, ни се струва, че пропускаме нещо важно, че нещо ни се изплъзва…И това е нормално, защото в противен случай трябва да изключим развитието на човека. Търсенето, вглеждането в света около нас насочва погледа ни към непознатото, неизвестното. И, честно казано, в света около нас, е пълно с „трънчета в очите“, които не е лесно да бъдат пренебрегнати. Така понякога се появяват част от стихотворенията ми.

-   Думите лекуват ли или нараняват повече? Как да се сприятелим с думите във време, когато общуването се превръща в проблем, когато рядко си говорим и не се чуваме?

-   Много словесни бурени напоследък изпълват пространствата помежду ни, много троскот има в градината на човешкото общуване. Думите, които имат значение за нас, биват заглушавани, докато съвсем се изгубят. Лично аз изповядвам тезата, че думите трябва да лекуват, да топлят сърцата ни и да ни пазят от страховитите бури, които ни връхлитат.  И се опитвам, доколкото мога, да ги използвам точно така. Те могат да бъдат лек за душата, когато ги  изричаме в подходящия момент, по подходящ начин. И да, много често, за съжаление, думите нараняват до степен, в която често остават незаличими белези. А е хубаво, вместо да изгарят мостове, думите да проправят пътеки между хората. Смятам, че това е по-лесният избор.

    
-    Тази глътка светлина, от която имате нужда и от която вероятно всички се нуждаем, къде да я търсим, как да си я набавим?

-  В живота на всеки човек има часове, дни, или по-дълги периоди, в които заради погрешен избор, или външни обстоятелства, над главите ни се струпват тъмни облаци на страхове, съмнения, тревоги, недоверие, физическа болка. Къде да търсим светлината? Труден въпрос… Но вярвам, че всеки от нас  я открива сам. Това понякога може да е нещо съвсем дребно – стръкче цвете, пъстро камъче край морето, детска рисунка, топъл спомен, приятелско рамо, жест от любим човек. Просто човек трябва наистина да вярва, че „светлината превъзхожда тъмнината“, както твърдят древните мъдреци. Лично за мен от две години и няколко месеца най-чистият извор на светлина е лъчезарната усмивка на внука ми Самуил.

-  Как съжителстват поетът и журналистът във вас, поезията алтернатива ли е на новините и злободневието или е просто едно от другите лица на живота?

-  По-скоро е едно от другите лица на живота. При мен поезията и журналистиката никога не са си пречили и си живеят общо-взето мирно и без проблеми. В единия случай става дума за професия, в която думите служат за предаване на информация за събитията от деня. А в поезията думите са натоварени с друга мисия – да рисуват пейзажи на душата, да разказват други истории, да споделят лични преживявания.  

-  Какво пожелавате на себе си и на другите около Вас?

-  На себе си, а и на хората около мен – близки, приятели, колеги и познати, пожелавам преди всичко здраве. Защото здравето е задължителна предпоставка за пълноценен живот. Хубаво е още да имаме верни приятели, с които да споделяме делници и празници, да си разказваме весели случки и да се смеем заедно. Пожелавам и на всички читатели на Добрич онлайн здраве и приятни преживявания. Пролетта е наблизо, да я посрещнем с усмивка!