Американците ни питат какво е DOBRICH, след 16 години в САЩ бихме се върнали
Добрич Онлайн първи ви съобщи, че наши съграждани в Охайо, САЩ, са избрали за регистрационен номер на колата си DOBRICH. Сега ще ви срещнем отблизо със семейство Тодорови в рубриката ни "Добричлии в чужбина". Те живеят вече 16 години зад океана, но биха се върнали отново в Добрич. Марияна впечатлила американците с вкусна мусака и баница с българско сирене.
1. Представете се с няколко изречения за нашите читатели.Името ми е Марияна Михайлова Тодорова, родена в Добрич, на 48 годни, омъжена. Професията ми е ценови счетоводител в строителна компания за нови къщи и съм там от февруари 2006 година, веднага след дипломирането от Франклин Университет, специалност счетоводство. Интересувам се от дърводелство, боядисване, фаянс и още от този тип ръчна работа. Ръчната работа в Америка е високо платена и не всеки може да си позволи този лукс, поне за нас е така. Затова през свободното си време и когато разбира се се затопли, аз използвам ръцете си и главата си да правя различни обновления. Последният ми завършен проект беше да инсталирам нови дървени бюрдюри на пода и таванити в цялата ни къща, боядисване с различни нюанси и детайли по стените. Аз съм на принципа “Направи си сам.“ За мен няма невъзможни неща, всичко може да се постигне само да имаш желание и здраве. Съпругът ми се казва Красимир (Крис) Тодоров, роден в Силистра и е на 52 години. Той се занимава със собствен бизнес, като си има собствен голям камион и превозва товари на далечни разстояния, по-точно е да се каже от един щат до друг. Интересите му са риболов и ходене на почивка. Дъщеря ни се казва Виктория Красимирова Тодорова, родена в Добрич, неомъжена и е на 20 години. Дъщеря ни се е насочила към медицинското обслужване. Решила е да завърши висше образование със специалност медицинска сестра. В Кълъмбъс, Охайо, САЩ, сме от октомври 1995 година. От 8 години живеем в един от кварталите – Дъблин.
2. Как взехте решението да заживеете в чужбина, какво ви мотивира да направите тази крачка?
Истината е, че ние не сме си и мечтали да живеем в Америка. Чухме една сутрин по телевизията, че Америка ще разиграва лотария за законно живеене и работа. Първоначално ни се струваше нереално, но въпреки всичко взехме, че си написахме данните и ги пуснахме. И това беше, дори и забравихме, че сме участвали до момента, когато получихме първото писмо, че сме избрани. Докато не стъпихме на американска земя не вярвахме, че наистина сме спечелили Зелена карта. Нищо не ни е мотивирало специално мен и съпруга ми, само за дъщеря си мислихме - да има по-добър начин на живот. Че когато завърши висшето си образование да може да си работи по специалността и да си получава редовно заплатата. Мотивацията ни бе дъщеря ни да има хубаво бъдеще и спокоен живот.
3. Какво най-силно ви впечатли през първия ви ден в града, в който заживяхте?
Първото, което ни впечатли беше спокойствието, второ - всеки те поздравява и ти се усмихме, въпреки че не те познава, спазване на реда, различни националности, защото има университет на международно ниво - OHIO STATE UNIVERSITY. Тук имаш прекрасната възможност да се реализираш, предлагат ти различни възможности за продължаване на образоването, било посещаване в колеж или вземане на лекции по интернет. Именно това ме накара да продължа образованието си в университет. Имаш ли волята и упоритостта, можеш да постигнеш целта си, както стана при мен.
4. Трудно или лесно се адаптирахте към новата среда? Наложи ли се да правите компромиси?
При нас адаптирането беше трудно, нямахме си никого, освен нас тримата. Аз например никога не бях се отделяла от моето семейство толкова далеч, чак през океана и на шестия месец от пристигането ни аз се прибрах в Добрич за около месец. Но постепенно се адаптирахме, гледахме напред и за бъдещето на детето ни. Винаги има компромиси в този живот, няма значение къде си, разбира се, че имаше компромиси и при нас. Работихме в различни смени за да може един от нас да се грижи за детето, което по това време беше на 4 годинки и половина. Не ходиме по ресторанти и кафенета, не ходихме на гости при приятели и роднини, защото ги нямаше тук. Не можехме да избираме между професии, нямахме необходимите квалификации и изисквания. При положение, че аз не знаех езика започнах като камериерка в хотел, а съпругът ми като мияч в болница, за тези позиции решиха, че отговаряме, не че имахме много възможности.
2. Как взехте решението да заживеете в чужбина, какво ви мотивира да направите тази крачка?
Истината е, че ние не сме си и мечтали да живеем в Америка. Чухме една сутрин по телевизията, че Америка ще разиграва лотария за законно живеене и работа. Първоначално ни се струваше нереално, но въпреки всичко взехме, че си написахме данните и ги пуснахме. И това беше, дори и забравихме, че сме участвали до момента, когато получихме първото писмо, че сме избрани. Докато не стъпихме на американска земя не вярвахме, че наистина сме спечелили Зелена карта. Нищо не ни е мотивирало специално мен и съпруга ми, само за дъщеря си мислихме - да има по-добър начин на живот. Че когато завърши висшето си образование да може да си работи по специалността и да си получава редовно заплатата. Мотивацията ни бе дъщеря ни да има хубаво бъдеще и спокоен живот.
3. Какво най-силно ви впечатли през първия ви ден в града, в който заживяхте?
Първото, което ни впечатли беше спокойствието, второ - всеки те поздравява и ти се усмихме, въпреки че не те познава, спазване на реда, различни националности, защото има университет на международно ниво - OHIO STATE UNIVERSITY. Тук имаш прекрасната възможност да се реализираш, предлагат ти различни възможности за продължаване на образоването, било посещаване в колеж или вземане на лекции по интернет. Именно това ме накара да продължа образованието си в университет. Имаш ли волята и упоритостта, можеш да постигнеш целта си, както стана при мен.
4. Трудно или лесно се адаптирахте към новата среда? Наложи ли се да правите компромиси?
При нас адаптирането беше трудно, нямахме си никого, освен нас тримата. Аз например никога не бях се отделяла от моето семейство толкова далеч, чак през океана и на шестия месец от пристигането ни аз се прибрах в Добрич за около месец. Но постепенно се адаптирахме, гледахме напред и за бъдещето на детето ни. Винаги има компромиси в този живот, няма значение къде си, разбира се, че имаше компромиси и при нас. Работихме в различни смени за да може един от нас да се грижи за детето, което по това време беше на 4 годинки и половина. Не ходиме по ресторанти и кафенета, не ходихме на гости при приятели и роднини, защото ги нямаше тук. Не можехме да избираме между професии, нямахме необходимите квалификации и изисквания. При положение, че аз не знаех езика започнах като камериерка в хотел, а съпругът ми като мияч в болница, за тези позиции решиха, че отговаряме, не че имахме много възможности.
5. Какво не знаят българите за САЩ?
Много неща не знаем за САЩ. Тук има закони и в повечето случаи се спазват. Тук се работи и няма използване на връзки и рушвети. Тук трябва да докажеш кой си и какво можеш. Тук носталгията може да те съкруши и трябва да имаш голям дух да я преодолееш. Не знаем, че когато пристигнеш си никой за тях, почваш постепенно да градиш живота си и доказваш себе си като личност, поне при нас беше така. Не знаем, че трябва да имаш медицински застраховки, не знаем, че трябва да имаш задължителна застраховка за кола, когато управляваш автомобила си, не знаем, че трябва да си изкараш Social Security Number (SSN) - като нашето ЕГН, без който не може, не знаем в кой квартал да си наемеш апартамент под наем и въобще списъкът на нещата, които не знаем е огромен. Всичко, с което сме се преборили и научили в последствие, сме го предавали на българите които са пристигнали след нас. До сега поне на три семейства сме помогнали да започнат живота си в Америка, по-точно в Кълъмбъс, Охайо. Българите не знаят важната информация за започването на нов живот в Америка, ако имаш тази важна информация, ти се спестява време и разбира се пари, животът ти започва да се движи и гради по-бързо.
6. Какво научиха местните от вас за България и Добрич?
Американците не знаят колко сме упорити, издръжливи на трудности, работливи и независимо на какво ниво е длъжноста, че няма нещо невъзможно за нас. Американците не знаят къде се намира България, а да не говорим за Добрич. От хотела, в който работих в началото, ми издодоха табелка с моето име и държавата от където идвам и на нея пишеше - Bulgaria, Bangladesh. След този случай започнах да се представям с името си и България, Европа. Някои от колегите ми ме питат с желание и огромен интерес за България. Сега те знаят за историята ни, за забележителните места и най-вече за черноморието ни. Аз им показвам точно къде се намира България и най вече Добрич, имам картичка с картата на България и всички градове. Една от причините да си регистрирам колата с номер “DOBRICH" беше тази. Сега всеки ме пита какво означава надписа и аз с гордост им отговарям това е родният ми град. Един от директорите на компанията където работя ще посети България през април тази година, както и другите съседни държави на Балканския полуостров. Също така те не знаят за нашите вкусни ястия. Аз съм гощавала колегите си с мусака и баница с българско сирене, не можете да си представите как им хареса, дори и пръстите си облизваха.
Много неща не знаем за САЩ. Тук има закони и в повечето случаи се спазват. Тук се работи и няма използване на връзки и рушвети. Тук трябва да докажеш кой си и какво можеш. Тук носталгията може да те съкруши и трябва да имаш голям дух да я преодолееш. Не знаем, че когато пристигнеш си никой за тях, почваш постепенно да градиш живота си и доказваш себе си като личност, поне при нас беше така. Не знаем, че трябва да имаш медицински застраховки, не знаем, че трябва да имаш задължителна застраховка за кола, когато управляваш автомобила си, не знаем, че трябва да си изкараш Social Security Number (SSN) - като нашето ЕГН, без който не може, не знаем в кой квартал да си наемеш апартамент под наем и въобще списъкът на нещата, които не знаем е огромен. Всичко, с което сме се преборили и научили в последствие, сме го предавали на българите които са пристигнали след нас. До сега поне на три семейства сме помогнали да започнат живота си в Америка, по-точно в Кълъмбъс, Охайо. Българите не знаят важната информация за започването на нов живот в Америка, ако имаш тази важна информация, ти се спестява време и разбира се пари, животът ти започва да се движи и гради по-бързо.
6. Какво научиха местните от вас за България и Добрич?
Американците не знаят колко сме упорити, издръжливи на трудности, работливи и независимо на какво ниво е длъжноста, че няма нещо невъзможно за нас. Американците не знаят къде се намира България, а да не говорим за Добрич. От хотела, в който работих в началото, ми издодоха табелка с моето име и държавата от където идвам и на нея пишеше - Bulgaria, Bangladesh. След този случай започнах да се представям с името си и България, Европа. Някои от колегите ми ме питат с желание и огромен интерес за България. Сега те знаят за историята ни, за забележителните места и най-вече за черноморието ни. Аз им показвам точно къде се намира България и най вече Добрич, имам картичка с картата на България и всички градове. Една от причините да си регистрирам колата с номер “DOBRICH" беше тази. Сега всеки ме пита какво означава надписа и аз с гордост им отговарям това е родният ми град. Един от директорите на компанията където работя ще посети България през април тази година, както и другите съседни държави на Балканския полуостров. Също така те не знаят за нашите вкусни ястия. Аз съм гощавала колегите си с мусака и баница с българско сирене, не можете да си представите как им хареса, дори и пръстите си облизваха.
7. Контактувате ли с много българи, поддържат ли се нашите сънародници в чужбина?
През 1995 година се брояхме на пръсти, познавахме само четирима българи. После, постепенно числото на българите започна да нараства. В този град българската общност не е толкова голямо, както в по-големите градове като Чикаго, Лос Анжелис, Ню Йорк и т.н. Не ни остава време да контактуваме много, понеже всеки работи, а през почивните дни отделяме внимание на семейните задължения и близките до теб. И отговорът е, че ние не контактуваме много често с българи. Тук ще спомена, че както в България, така и тук, българите винаги гледат какво другият е направил и коментират, разбира се зад гърба на въпросния човек. Присъствали сме на доста събирания и винаги някой е бил коментиран. Това на нас не ни харесва и затова престанахме да посещаваме сбирките с българи. Когато дойдохме за първи път в Америка някой ни каза: “Българин не търси българин в чужбина“ и мисля, че е прав този, който го е казал.
8. Как отбелязвате типичните български празници?
За именни дни с пожелания, за рождени дни с пожелания и почерпка в ресторант, за коледните празници и нова година с украсената елха, семейно, с трапеза и вкусните зелеви сърми, като се снабдяваме с български зелеви листа от интернационалните хранителни магазини (турски, арабски, руски), баница с българско сирене и т.н.
През 1995 година се брояхме на пръсти, познавахме само четирима българи. После, постепенно числото на българите започна да нараства. В този град българската общност не е толкова голямо, както в по-големите градове като Чикаго, Лос Анжелис, Ню Йорк и т.н. Не ни остава време да контактуваме много, понеже всеки работи, а през почивните дни отделяме внимание на семейните задължения и близките до теб. И отговорът е, че ние не контактуваме много често с българи. Тук ще спомена, че както в България, така и тук, българите винаги гледат какво другият е направил и коментират, разбира се зад гърба на въпросния човек. Присъствали сме на доста събирания и винаги някой е бил коментиран. Това на нас не ни харесва и затова престанахме да посещаваме сбирките с българи. Когато дойдохме за първи път в Америка някой ни каза: “Българин не търси българин в чужбина“ и мисля, че е прав този, който го е казал.
8. Как отбелязвате типичните български празници?
За именни дни с пожелания, за рождени дни с пожелания и почерпка в ресторант, за коледните празници и нова година с украсената елха, семейно, с трапеза и вкусните зелеви сърми, като се снабдяваме с български зелеви листа от интернационалните хранителни магазини (турски, арабски, руски), баница с българско сирене и т.н.
9. Кой е най-яркият ви спомен, свързан с Добрич?
Раждането на дъщеря ни през 1991 година, бяхме най-щастливите и винаги ще бъде в сърцата ни. Щастливите ни моменти с нашите семейства и приятели. Центърът на града, кварталът, където живеехме - Добротица, и безгрижните години като млади.
10. Колко често се прибирате в България и Добрич? В каква посока се развиват те според вас след вашето заминаване?
Прибираме се на 2-3 години. В последните ни две посещения забелязах промени в положителна посока. Особено ми хареса, че беше току-що започнал проектът с озеленяването на центъра. Това беше през ноември 2010 година, не знам как изглежда в момента, но тогава ми се стори страхотна идея, с този проект центърът ще придобие ново лице. Най-важното е, че градът ни е започнал да се преобразява в положителна посока. Ако и безработицата се снижи до минимум, ще бъде страхотно. Аз имам надежди, че град Добрич един ден ще бъде град на разцвета, с нова технология и предлагащ почва за развитие на младото поколение.
11. Бихте ли се върнали отново да живеете в България? А в Добрич?
Мисля че ДА. Ако Добрич продължи да се обновява и нараства в положителна насока, защо не. Аз не съм сигурна за дъщеря ни, много пъти съм й казвала, че някой ден може да се приберем в Добрич, отговорът, който получавам е “без мен, аз оставам тук.“
Раждането на дъщеря ни през 1991 година, бяхме най-щастливите и винаги ще бъде в сърцата ни. Щастливите ни моменти с нашите семейства и приятели. Центърът на града, кварталът, където живеехме - Добротица, и безгрижните години като млади.
10. Колко често се прибирате в България и Добрич? В каква посока се развиват те според вас след вашето заминаване?
Прибираме се на 2-3 години. В последните ни две посещения забелязах промени в положителна посока. Особено ми хареса, че беше току-що започнал проектът с озеленяването на центъра. Това беше през ноември 2010 година, не знам как изглежда в момента, но тогава ми се стори страхотна идея, с този проект центърът ще придобие ново лице. Най-важното е, че градът ни е започнал да се преобразява в положителна посока. Ако и безработицата се снижи до минимум, ще бъде страхотно. Аз имам надежди, че град Добрич един ден ще бъде град на разцвета, с нова технология и предлагащ почва за развитие на младото поколение.
11. Бихте ли се върнали отново да живеете в България? А в Добрич?
Мисля че ДА. Ако Добрич продължи да се обновява и нараства в положителна насока, защо не. Аз не съм сигурна за дъщеря ни, много пъти съм й казвала, че някой ден може да се приберем в Добрич, отговорът, който получавам е “без мен, аз оставам тук.“
