Село Дуранкулак - последната обител на несметно богатство

Село Дуранкулак - последната обител на несметно богатство
С тази статия заедно ще се върнем назад във времето, за да надникнем в тайните на древен народ, заселил се по нашите земи.

Пътуването ни отвежда до село Дуранкулак, най-източната ни точка, точно до границата ни с Румъния. Селото е живописен природен рай, който само до преди няколко десетилетия криеше тайна, преобърнала историята на България.



През 1975 г. там започват археологически разкопки, които разкриват една от най-древните цивилизации в Европа. Земята около с. Дуранкулак е заселена цели 90 века без прекъсване, за да даде дом на хора, славещи се със завидни скотовъдски и земеделски способности. В хода на проучванията става ясно, че районът около днешното селище е бил обитаван още през втората половина на VI в.пр.Хр. Освен това там се оказва и „забравен” най-големият праисторически некропол в Югоизточна Европа.



Сякаш съвсем естествено краката и умът ми ме отвеждат към селското читалище. Там с широка усмивка ме посреща секретарят му – Николинка Георгиева. Жената веднага откликва на молбата ми и ме повежда по стълбите към втория етаж на сградата, където е последният дом на откритите археологически находки. Самият музей е открит през 1980 г.


Малък коридор ме отвежда в неособено внушителна по размери галерия, но за сметка на това красива и гостоприемна. Обръщам глава ту наляво, ту на дясно. По стените са окачени снимки от 1980 г., годината, в която е открит и музеят в с. Дуранкулак, увековечили къртовския труд на група български археолози. Непосредствено под тях са разположени стъклени витрини с намереното богатство като глинени съдове, оръдия на труда от камък, кремък, рог и кост.



Разглеждайки находките, започвам разговор с моя гид. Тя с плам ми разказва за живота и нравите на древните хора. За съжаление самата тя не е сигурна точно кои са те. Ясно е, че през вековете земите покрай езерото са били дом на много и различни племена и народи, но така и не се доказва кои са „първодомците”. Знае се само, че са били добри земеделци и животновъди. А и мястото е идеално за живот – богата и плодородна земя, чиста питейна вода, езерни води и морски брегове.


Не се стърпявам и питам: "Какво е да знаеш, че в момента живееш на земя с хилядолетна култура и образувала се далеч преди разцвета на древногръцките полиси?". Жената се усмихва топло, а очите й блестят. Започва да разказва как целият й живот е минал в това село и как винаги се е гордяла с произхода му. Самата тя е запозната с миналото, но това не се отнася за всички в Дуранкулак. Опитва се да поддържа интереса на младежите към историята и засега успява. Страхува се само времето да не заличи нейния  урок по история. Така логично питам дали всички в селото и околията  познават  историята на древните народи, които са се заселили в днешен Дуранкулак. Оказва се, хората се вълнуват от далеч по-различни неща. Знаят, че теренът около езерото е бил заселен от дълбока древност, но не и подробности. Проучването на археолозите доказва наличието на живот в комплекса още от Новокаменната епоха (неолит 6200-5000 г.пр.н.е.). Първите жилища тогава са били вкопани в земята землянки с огнище в средата. Хората са се изхранвали със земеделие. Помагали са си с оръдия на труда от камък, кремък, рог и кост.



Музеят пази и няколко умалени женски фигури, които символизират жената-майка като създателка и продължителка на рода. Според специалистите става дума за културата Хаманджия.

Така минахме през новокаменната и каменно-медната епоха, за да стигнем до бронзово и желязната епоха, касаещи 3100-600 г.пр.н.е. Тогава животът на Големият остров изчезва, дали заради някакъв мор или природно бедствие, за да се възроди отново в периода на късната бронзова епоха. Работейки върху терена, археолозите попадат на каменни съдове и остриета на нож, изработени от бронз.



Разказвайки ми всичко това, Николинка Георгиева стига и до най-голямата гордост на с. Дуранкулак. Именно при разкопките покрай Големият остров търсачите на древни предмети попадат на най-голямата находка – светилище на богинята Кибела, покровителка на древните мореплаватели. Самият храм е бил запечатан с плоча, която за кратко е била в музея на Дуранкулак, но през 80-те години на миналия век мистериозно изчезва. Според секретаря на читалището съществува протокол за нейното временно изземване с обещание за връщане, но тя все така липсва. "Ако въпросната плоча беше в селския музей, то неминуемо интересът на туристите и не само би бил далеч по-голям. Все пак народът от селото не е съгласен да остави нещата така и ще продължава да търси начини да си върне своето", казва Георгиева. През годините музеят е ограбван няколко пъти. Взети са пушки, датиращи от Дуранкулашкия бунт през 1900 г., както и множество древни накити, оръдия на труда и доказателства за живота през вековете.


За щастие тези лоши събития не оказват влияние върху интереса на българските и чуждестранни посетители на музея. "Тук са идвали множество хора и ще продължават да идват", убедена е Николинка Георгиева.


Споделете в социалните мрежи:

Google+