Из историята на Колджишкия род

Из историята на Колджишкия род
Колджишкият род има привилегията да помни историята си шест поколения назад, още от времето на вече почти пет века поробена България.

  През 1856 година приключва Кримската война, известна като най-кръвопролитния сблъсък на 19 век. Победата на Османската империя и нейните съюзници принуждава Русия да подпише мирен договор, от който османците излизат с още по-силна и укрепена държава. След войната на българска територия се преселват множество черкези, които тероризират местното население и създават допълнително недоволство към османската власт.


  Краят на Кримската война заварва двамата братя от Колджишкия род Илия и Кольо Василеви в Нова загора, тогава Заара йениджеси, там започва и тяхната история, в която нищо човешко не липсва. Турчин харесва една от трите им сестри и я открадва, а останалата част от семейството решава да напусне Нова Загора. Всички братя и сестри, както и шестгодишният син на Кольо – Васил и техните 300 овце поемат своя път на спасение.  Стигат до Балкана и поемат по билото, докато преминат Стара планина и стигнат до равните полета на Добруджа.  


  Двамата братя обаче събират всичката си братска любов и юначна смелост и още първата вечер от бягството си се връщат обратно в Нова Загора, за да освободят сестра си. Успяват да убият турчина, откраднал сестра им, освобождават я и настигат останалата част от семейството. Оттам продължават всички заедно своя дълъг път, докато стигнат до добруджанското село Дъбрава.


  Кольо Василев продължава да пасе овцете и да обработва нивите си, както и преди. При едно от ходенията си на пристанището в Балчик се натъква на роднини от Кортен, родното село на съпругата му. Дядо Кольо получава покана да се премести да живеят всички заедно в с.Армутлии /дн.с. Крушари, област Добрич/, където има голяма гора и пасища за овцете. Така цялото семейство на Кольо Василев напуска село Дъбрава  и се заселва в с. Крушари.


  В Бистришката гора, докато пасе овцете, Илия бива убит. Двама турци го намират заспал под едно дърво, вземат го за онзи, когото търсят и по погрешка го убиват. Така животът на единия от братята е отнет още преди да е успял да продължи рода със свои деца. Вече поотрасналият му племенник Васил, се зарича на гроба на чичо си да има много синове. Така и става – години по-късно Васил и неговата съпруга отглеждат петима синове – Кольо, Илия, Михал, Руси и Петър и четири дъщери – Кица, Господина, Милка и Цона. 


Главата на това голямо, но задружно семейство намира злато и забогатява. С имането си купува земя, която по това време е  евтина, тъй като много турци се изселват от българските територии на вече отслабената Османска империя и оставят пустеещи земите, които доскоро са им принадлежали. Новите ниви на Васил Василев са в с. Земенци, Крушарска община. Като богат човек Васил си има и собствено хергеле, стадо коне на свободна паша. Прибират ги, само когато им трябват в селскостопанската работа по вършитба. В двора си държат най-хубавите коне от стадото, с тях ходят до града и в околните села.


Вече замогнал се и стъпил здраво на краката си, Васил решава да се върне в Нова Загора, която напуска едва шестгодишен и заедно с жена си и каруцата се отправя натам, за да открият своите роднини и да подновят връзките с корените си. В родния град той трепетно търси къщата си, зад която помни от дете, че има голям бъзак. Открива я и се представя на братовчедите си, като им обяснява, че не търси нито наследство, нито пари, защото от всичко си има по много. Единственото, което го е отвело до прага на родната му къща, е желанието да възстанови загубените връзки с останалата част от рода. Подслоняват го за ден, два, а после, щастлив, се връща със съпругата си обратно в с. Крушари.


По-късно, по времето на Балканската война (1912-1913), полкът на третия син на дядо Васил – Михал минава през Нова Загора на път към границата и той използва момента, за да открие и да се запознае с роднините си. 


Васил Василев иска да изучи двама от синовете си – Михал и Руси, за да не бъдат и те цял живот земеделци, а да станат учени хора. Записва ги в гимназия в Добрич, довежда ги, настанява ги в квартира, оставя им пари и тръгва с каруцата си обратно към село, като по пътя спира да пазарува. Когато най-после пристига, заварва двамата „гимназисти” пред портата – върнали се, защото не искали да се делят от семейството. По-късно Руси става шивач.


Васил Василев умира в Добрич. 


Идва тук, за да търси драгоман и наемни работници, които да му жънат нивите. Настанява се в един от хановете в града, намиращ се на днешния бул. Тракийски, спазарява се с наемниците и доволен сяда да почине. На сутринта обаче ханджията му казва, че друг е взел неговите работници, защото им предложил повече пари. Васил се притеснява, че житото му така и ще си остане на нивите и ще изгние и издъхва. Синовете прибират баща си и го погребват.


 Най-малкият син на Васил – Петър, остава завинаги в Крушари и умира първи при злополука с каруцата, отивайки на чешмата да пере. Останалите четирима синове  построяват  къщи в с.Зeменци след смъртта на дядо Васил.


 Родът на Кольо и Илия Василеви е наричан в Нова Загора Корназови, от корназ. Тук, в Добруджа им викат Колджици, затова и остават в аналите като Колджишкия род. 


Наследниците на Колджишкия род продължават да търсят корените си и до днес, за да донапишат историята на Колджиците.


На 27 юни тази година те отново ще се срещнат в местността Текето край с.Александрия.


 


 


Днес, в този ден тържествен и голям


Рода Колджишки се събра.


По-светъл празник други аз не знам –


Сърцето ми от щастие замира.


 


Дошъл от Кортен в тежки времена,


прадядо Кольо в този край останал.


И влюбен в добруджанската земя,


Рода ни с честност и любов създавал.


 


Разпръснати в села и градове


на скъпата ни мила татковина,


достойни дъщери и синове


творят блага за своята родина.


 


И сякаш в този светъл хубав ден


със гега дядо Колджик в ръцете,


на вършачката качен


приветства ни с радост в сърцето.


 


В очите му извира светлина


от тази среща знатна и сърдечна


и казва ни: ”О, скъпи ми чеда,


живейте в сговор и в обич вечна!”


 


Трудете се, множете се с любов!


Помагайте си, колджишка дружина!


Дай боже да е славен този род!


И да пребъде тъй во веки – до амина!


 


Минчо Дамянов, с.Крушари


 

Споделете в социалните мрежи:

Google+